Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Така ми се разкри единственият извор, способен да утоли духа и сърцето. Единствената храна, която ти подхожда. Единственото наследство, което трябва да се спаси. И което трябваше да изградиш отново там, където си го разрушил. Защото ето че седиш сред остатъците от разхвърляни предмети и ако животното е задоволено, то човекът в теб е застрашен от глад и е в пълно неведение относно това, за което изпитва глад, защото ти си също така устроен, че потребността ти от храна е резултат от храненето ти и ако една част от теб остане хилава и полузадрямала по липса на храна или на движение, ти не настояваш нито за тази храна, нито за това движение.

Ето защо, ако никой не слезе при теб от своята планина и не те просветли, ти не ще знаеш кой път да поемеш, за да намериш спасение. Както и не ще повярваш, колкото и вещо да те убеждават, какъв човек ще се пробуди или ще се роди от теб, понеже него още го няма.

Затова моята принуда е могъщество на дървото и чрез него — освобождение на камъка.

И от етаж на етаж аз мога да те свържа с все по-обширни богатства. Защото, безспорно, хубаво е съкровището на любовта, на дома, на имението, на империята, на храма, на светилището, в каквото се превръща годината, когато я преобразят празнични дни, ала щом ти ми позволиш да те водя, за да ти помогна да изкачиш най-високата планина, аз имам за теб тъй трудни за завладяване съкровища, че мнозина ще се откажат от тях в своето изкачване, понеже, за да бъде изграден новият образ, аз им открадвам камъните на другите храмове, на които те държат.

Но щом успея за неколцина, толкова ги трогвам, че душата им гори. Защото съществуват тъй горещи структури, че са като огън за душите. Тези хора ще нарека „възпламенени от любовта“.

Ела при мен да те заставя да изградиш себе си, ти ще излезеш сияен.

Ала Бог се губи. Вече ти го казах за поемата. Колкото и да е хубава, тя не може да те нахрани за всички дни… Моят часовой, който крачи надлъж и нашир, също не може денонощно да изпитва пламенно усърдие към империята. Често в душите се разхлабва божественият възел, който свързва нещата. Погледни скулптора. Днес е тъжен. Клати глава пред мрамора. „Защо този нос, казва си той, тази брадичка, това ухо…“, понеже вече не вижда какво е уловил. И съмнението е въздаяние от Бога, защото тогава той ти липсва и ти причинява болка.

Ала ти общуваш само чрез някакъв церемониал. Защото, когато разсеяно слушаш тази музика и гледаш този храм, нищо не ще се породи у теб и вече не ще те нахрани. Ето защо аз нямам друг начин да ти обясня живота, към който те подтиквам, освен насила да те обвържа и да те закърмя с него. Как бих могъл да ти обясня тази музика, когато не е достатъчно да я чуеш, ако не си подготвен да се преизпълниш с нея? Ако образът на имението е готов да умре в тебе, за да останат от него само дребни отломки. Ироничната дума, внушена от рака, един лош сън, шум, който те притеснява, и ето те лишен от Бога. Ето те отхвърлен. Ето те седнал на твоя праг със залостената врата зад тебе, съвършено откъснат от света, който вече е само сбор от безполезни предмети. Защото ти не общуваш с предметите, а с възлите, които ги свързват.

Как да те накарам да ги досегнеш, когато ти така лесно прекъсваш досега с тях?

Оттук и значението на моя церемониал, понеже става дума да те спася от възможността всичко да съсипеш, когато ти се случва да застанеш на вратата на дома си.

Затова осъждам преди всичко оня, който смесва книгите.

И те изграждам, и те крепя такъв не за да си постоянно подхранван, което не е резултат от слабоволието на сърцето ти, а за да си прокаран път, отворена врата, изграден храм, за да приемаш. Искам те музикален инструмент, очакващ музиканта.

Затова ти казах, че поемата, която съм запазил за тебе, беше твоето собствено издигане.

И достигат до истинското познание единствено тези, които повторно извървят изгубения път и намират съществата, които са разсипали като отломки.

Искам да ти покажа твоята родина, единствената, в която духът ти може да се движи.

И затова казвам още, че моята принуда те освобождава и ти носи едничката свобода, която има стойност. Понеже ти наричаше „свобода“ силата да разрушаваш своя храм, да разместваш думите в поемата, да изравняваш дните, които моят церемониал беше изградил в светилище. Свобода да създаваш пустиня. И къде ще се озовеш?

Аз наричам „свобода“ твоето избавление.

Ето защо някога ти казах: свобода на роба или свобода на човека, зачитане на язвата или на здравата плът? Справедливост за човека или за измета на обществото? Та аз точно против теб, през теб, заради теб съм справедлив. И несъмнено съм несправедлив за човека от измета или за рака, или за гъсеницата, която не се е преобразила, понеже ги принуждавам да се откажат от себе си и да се самоосъществят.