Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Също и моята свобода е само употреба на плодовете на моята принуда, която единствено има властта да създава нещо, заслужаващо да бъде освободено. И този тук, когото виждам свободен в мъченията, понеже не приема публично да се откаже от вярата си и устоява на заповедите на тирана и палачите му, аз наричам „свободен“, и другия, който устоява на грубите страсти, също наричам „свободен“, защото не мога да приема за свободен човека, който става роб на всяка настоятелна молба, въпреки че те наричат „свобода“ свободата да се превръщат в роби.

Защото ако създавам устоите на човека, аз освобождавам човешки постъпки у него, ако създавам поета, освобождавам поеми, и ако правя от теб архангел, освобождавам крилати думи и сигурни стъпки като на танцьор.

Недоверчив съм към човек, склонен да съди от една гледна точка. Както и към оня, който, в качеството си на посланик на някаква висша кауза, бива заслепен, след като се е посветил на нея.

Става дума да се пробуди човекът в него, когато му говоря. Ала съм недоверчив към отклика му, който в началото ще бъде ловкост, военна хитрост, и той ще смели моята истина, за да я подчини на своята власт. И как да го упрекна за тази постъпка, когато достолепието му се е родило от възвишеността на каузата му?

Оня, който ме разбира и с когото общувам непосредствено, без да смила истината ми, за да я превърне в своя и при нужда да си послужи с нея против мен, оня, когото наричам съвършено просветен, общо взето, не работи, не действа, не се бори и не решава проблеми. Той съществува някъде — безполезен фенер, светещ за самия себе си и заради лукса, най-деликатното цвете на империята, ала безплодно поради прекомерната си чистота.

Тогава възниква проблемът за моите отношения, връзки и прехвърлянето на мост между този посланик на кауза, различна от моята, и мен. И за смисъла на езика ни.

Защото съществува общуване само през Бога, който се проявява. И както общувам с моя воин чрез образа на империята, която има определено значение за единия и за другия, така този, който обича, общува през стените с жената в неговия дом, която му е дадено да обича, макар че отсъства и макар че спи. Що се отнася до посланика на някоя чужда кауза, ако аз пожелая да играя с него на по-високо равнище, отколкото играта на шах, и да срещна човека на етажа, където измамата се оказва надмогната и където, даже и взаимно да се притискаме във войната, ние се почитаме и си отдъхваме в присъствието на другия, както беше с владетеля, царувал на изток от империята ми, любимия неприятел, аз ще достигна до него само чрез новия образ, който ще бъде нашата обща мярка.

Щом и той като мен вярва в Бога, щом и той като мен подчинява народа си на Бога, ние се срещаме като равни под шатрата за отдих в пустинята, задържали надалеч коленичилите си войски, и свързани един с друг в Бога, можем да се помолим заедно.

Но ако ти не намериш някакъв бог, който да надделее, няма никаква надежда за общуване, понеже същите материали имат един смисъл в неговата цялост и различен смисъл в твоята, както от подобните камъни, в зависимост от архитекта, се получава различен храм и как би могъл да се изразиш, когато за теб „победа“ означава неговото поражение, а за него — неговата победа?

И аз разбрах, знаейки, че нищо, което може да се изкаже, не е от значение, а единствено залогът, който стои зад него и на който изказаното се осланя или пренася тежестта му, знаейки, че делничното не вълнува нито душата, нито сърцето и че „подай ми чайника си“, ако може да раздвижи човека, то е заради едно накърнено лице, както ако например чайникът беше част от неговата съкровена родина и означаваше чая с нея след любовта, или ако беше нещо външно и означаваше блясък и разкош… Тъй че разбрах защо нашите берберски изгнаници, сведени до материали без божествен възел, свързващ нещата, неспособни с тези материали, дори доставени в изобилие, да съградят невидимото светилище, чиито видими камъни бяха самите те, деградираха до стадия на животното, което се отличава по това, че то няма достъп до светилището и свежда оскъдните си радости до жалкото ползване на материалите.

И разбрах защо толкова ги разтърси поетът, изпратен от баща ми, когато просто възпя нещата, които откликват едно на друго.

И трите бели камъчета на детето: богатство, по-голямо от толкова разхвърляни материали.

Моите надзиратели по-добре познават хората, отколкото моите геометри. Накарай ги да действат и ще отсъдиш. Същото се отнася и за управлението на империята. Аз мога да се поколебая между генералите и надзирателите. Но не и между надзирателите и геометрите.