Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Бриана отстъпи назад при този изблик и сведе глава, така че червената коса — наследена от баща ѝ — се люшна покрай бузата ѝ.

— Предполагам — прошепна тя. Роджър виждаше, че се бори със сълзите. И нищо чудно, каза си. Да разбереш за толкова кратко време, първо, че мъжът, когото си обичал и си наричал „татко“ цял живот, всъщност не е твой баща, и второ — че истинският ти баща е шотландски планинец, който е живял преди двеста години, и трето — да осъзнаеш, че най-вероятно го е застигнала ужасна смърт, немислимо далеч от съпругата и детето му, за които се е пожертвал… Предостатъчно, за да те съсипе, помисли си Роджър.

Той отиде до Бриана и докосна ръката ѝ. Тя го погледна за миг разсеяно и опита да се усмихне. Той я прегърна и в този миг на съчувствие си помисли колко невероятна е на допир — топла, мека и все пак напрегната като пружина.

Клеър още седеше зад бюрото и не помръдваше. Жълтите ястребови очи сега бяха в по-мек цвят, потънали в спомените. Те спряха невиждащо на източната стена на кабинета, все така покрита до тавана с бележките и сувенирите, оставени от преподобния Уейкфийлд, покойния осиновител на Роджър.

Роджър също погледна към стената и видя бележка за годишното събрание, изпратена от Обществото на Бялата роза — онези ексцентрични ентусиасти, които все още поддържаха каузата на шотландската независимост и се събираха в знак на носталгична почит към Чарлс Стюарт и шотландските герои, които го бяха последвали.

Роджър се прокашля леко.

— Ами… ако Джейми Фрейзър не е загинал при Калоден… — каза той.

— Тогава вероятно е умрял скоро след това. — Очите на Клеър срещнаха неговите, прямо, спокоен поглед на жълто-кафявите дълбини. — Нямаш представа какво беше — рече тя. — В планините имаше глад — никой от тези мъже не беше ял с дни преди битката. Той е бил ранен — знаем това. Дори да е избягал, пак… не е имало кой да се грижи за него. — Гласът ѝ пресекна леко на тези думи; сега тя бе лекар, а тогава беше лечителка, преди двайсет години, когато премина през каменния кръг и срещна съдбата си с Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

Роджър усещаше ясно присъствието им — високото треперещо момиче, което държеше в прегръдките си, и жената зад бюрото, така неподвижна и овладяна. Тя бе пътувала през каменния кръг, през времето; беше смятана за шпионка, арестувана като вещица, и бе изтръгната от прегръдките на първия си съпруг, Франк Рандал, заради невъобразим обрат на съдбата. Три години по-късно, вторият ѝ съпруг, Джеймс Фрейзър, я бе изпратил обратно през каменния кръг, бременна, в отчаян опит да спаси и нея, и нероденото дете от неизбежното бедствие, което скоро щеше да го погълне.

Със сигурност е изстрадала достатъчно, помисли си той. Но Роджър беше историк. Той притежаваше онова неутолимо, аморално любопитство, което бе твърде мощно, за да бъде обуздано от простото съчувствие. И нещо повече — не можеше да спре да мисли за третия участник в семейната трагедия, в която се оказа, че е забъркан и самият той — Джейми Фрейзър.

— Ако не е умрял при Калоден — започна отново, по-твърдо, — тогава вероятно мога да открия какво се е случило с него. Искаш ли да опитам? — Той зачака, стаил дъх, усещаше топлия дъх на Бриана през ризата си.

Джейми Фрейзър бе имал живот, и смърт. Роджър смътно усещаше, че е негов дълг да открие цялата истина; че съпругата и дъщерята на Джейми Фрейзър заслужават да узнаят всичко възможно за него. За Бриана подобно знание бе всичко, което някога щеше да има от бащата, когото не познаваше. А за Клеър… зад въпроса му се криеше мисъл, която явно още не се беше породила в съзнанието ѝ, защото бе скована от шока: тя бе прекосила границата на времето вече два пъти. Можеше, просто имаше възможност, да го стори отново. А ако Джейми Фрейзър не беше загинал при Калоден…

Той видя как това осъзнаване просветва в потъмнелите кехлибарени очи. Тя по принцип беше бледа, но сега лицето ѝ побеля съвсем, като дръжката от слонова кост на ножа за писма на бюрото пред нея. Пръстите ѝ се свиха около него и го стиснаха така, че кокалчетата ѝ изпъкнаха.

Тя дълго не продума. Погледът ѝ се прикова в Бриана и остана там за момент, после се върна на лицето на Роджър.

— Да — прошепна тя така тихо, че той едва я чу. — Да. Направи го за мен. Моля те.

Инвърнес

9 май, 1968 г.

Пешеходният трафик по моста над река Нес беше доста оживен, хората се прибираха у дома за чая. Роджър вървеше пред мен, широките му рамене ме пазеха от напора на тълпата.