Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Когато дойде ред на Юън, Джейми се надигна с мъка на лакти и хвана ръката му колкото сили имаше.

— Скоро ще се видим — прошепна той.

Джейми стисна ръката му, но Камерън само се усмихна. После се наведе, целуна Джейми по устата и се изправи.

Оставиха шестимата, които не можеха да ходят сами, последни.

— Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър — каза той съвсем бавно, за да може писарят да го запише правилно. — Господар на Брох Туарах. — Изрече го търпеливо буква по буква, после погледна към Мелтън.

— Трябва да помоля ваша милост да ми помогне да стана.

Мелтън не му отговори, само се взираше в него и леко неприязненото му изражение се промени в някаква смесица от удивление и нарастващ ужас.

— Фрейзър? — попита той. — От Брох Туарах?

— Да — отвърна търпеливо Джейми. Този човек нямаше ли да побърза? Едно е да се примириш с куршума, но да слушаш как избиват приятелите ти е съвсем друго и не е лесно за понасяне. Ръцете му трепереха от усилието да се опира на тях, а червата му, които не споделяха примирението на по-висшите му органи, тръпнеха и се усукваха от къкрещ ужас.

— Проклятие — прошепна англичанинът. Наведе се и се вгледа в Джейми, който лежеше в сянката на стената, после се обърна и кимна на лейтенанта си.

— Помогни ми да го изкараме на светлината — нареди той. Не бяха особено внимателни и Джейми изсумтя, когато раздвижването изпрати мълния от болка през десния му крак чак до темето. Това го замая за миг и той не чу какво му казва Мелтън.

— Ти ли си якобитът, когото наричат Червения Джейми? — попита Мелтън нетърпеливо.

Жилка страх премина през Джейми; ако признаеше, че е Червения Джейми, нямаше да го застрелят. Щяха да го отведат окован в Лондон, за да го съдят — като военен трофей. И след това го чакаше въжето, щеше да лежи полуудушен на платформата на бесилката, докато разпарят корема му и му изтръгват червата. Те изкъркориха отново, тази перспектива не им харесваше.

— Не — каза той с цялата категоричност, на която бе способен. — Хайде да се свършва, а?

Мелтън коленичи и отвори ризата му. Хвана Джейми за косата и дръпна главата му назад.

— Проклятие! — рече Мелтън. Притискаше с пръст гърлото на Джейми, точно над ключицата. Там имаше малък триъгълен белег и като че ли именно той го безпокоеше.

— Джеймс Фрейзър от Брох Туарах; червенокос и с триъгълен белег на гърлото. — Мелтън пусна косата му и седна на пети, потърквайки брадичката си някак разсеяно. После се изправи и се обърна към лейтенанта си, сочейки петимата мъже, останали в къщата.

— Изведете ги — нареди. Светлите му вежди се бяха сключили в смръщване. Остана така до Джейми, докато изведоха останалите шотландци.

— Трябва да помисля — промърмори Мелтън. — Проклятие, трябва да помисля!

— Мисли — рече Джейми, — щом можеш. Аз пък ще легна. — Бяха го облегнали в седнало положение на стената, с изпружени крака, но седенето така след два дни по гръб беше непосилно за него; стаята се люшкаше и малки ослепителни мълнии играеха пред очите му. Той се наклони на една страна и легна свит на пръстения под, затвори очи и зачака замайването да премине.

Мелтън мърмореше нещо под нос, но Джейми не можеше да различи думите; а и не го беше грижа. Докато бе седял под слънчевата светлина, за първи път видя ясно крака си и беше почти сигурен, че няма да доживее до бесилото.

Наситеното яростно червено на възпалението бе плъзнало нагоре от средата на бедрото му, много по-ярко от петната засъхнала кръв. Раната беше гноясала и когато вонята на останалите мъже отслабна, той надуши сладникавата миризма на гнойта. Все пак бърз куршум в главата бе за предпочитане пред болката и треската на смърт от инфекция. „Чу ли трясъка?“ — зачуди се той и се унесе, хладната отъпкана пръст бе гладка и успокояваща като майчина гръд под горещата му буза.

Не беше заспал, само се носеше в трескава дрямка, но гласът на Мелтън в ухото му го пробуди.

— Грей — казваше гласът. — Джон Уилям Грей! Знаеш ли това име?

— Не — рече Джейми, объркан от съня и треската. — Човече, или ме застреляй, или си върви. Лошо ми е.

— Близо до Карярик — проникна пак в съзнанието му нетърпеливият глас на Мелтън. — Едно момче, светлокосо момче, на шестнайсетина години. Срещнал си го в гората.

Джейми присви очи към мъчителя си. Треската разкривяваше всичко, но му се стори, че вижда нещо познато в лицето с фини кости над него, в тези големи, почти момичешки очи.

— О… — рече той, улавяйки едно лице от потока образи, които се вихреха безразборно из ума му. — Напереното хлапе, дето се опита да ме убие. О, да, помня го. — Затвори пак очи. По странните закони на треската едно усещане като че ли се преливаше в друго. Той беше счупил ръката на Джон Уилям Грей; споменът за фината кост на момчето под дланта му се преля в усещането за тънката ръка на Клеър, когато я издърпа от хватката на камъните. Хладният мъглив бриз погали лицето му с нейните пръсти.