Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

И така, Джейми Фрейзър спази думата си пред англичанина — и дълга си към своите сънародници. Каза на майора всичко, което бе казал Дънкан, колкото и безполезно да беше за него! И когато му се удаде възможност да избяга, той се възползва от нея — хукна през пущинака към морето и направи каквото можа със завета на Дънкан Кар. А сега трябваше да плати за действията си, каквото и да се окажеше наказанието.

По коридора отвън приближаваха стъпки. Той стисна още по-силно коленете си, за да спре треперенето. Поне вече беше решено.

— … моли се за нас грешниците сега и в часа на смъртта ни, амин.

Вратата се отвори и пусна лъч светлина, който го накара да примигне. В коридора беше тъмно, но пазачът държеше факла.

— Ставай. — Мъжът посегна надолу и го издърпа въпреки скованите му стави. После го бутна към вратата. — Чакат те горе.

— Горе ли? Къде? — Това го сепна… ковачницата беше надолу, извън двора. А и нямаше да го бичуват толкова късно вечерта.

Мъжът изкриви лице, яростно и червендалесто на светлината на факлата.

— При майора — рече ухилен. — И нека Бог се смили над душата ти, Мак Дуб.

— Не, сър, няма да кажа къде съм бил. — Повтори го твърдо, като се опитваше да не позволява на зъбите си да тракат. Не го заведоха в кабинета, а в личния салон на Грей. В огнището гореше огън, но майорът стоеше пред него и блокираше топлината.

— Нито защо решихте да избягате? — попита той спокойно и официално.

Лицето на Джейми се изопна. Беше близо до лавицата с книги, където светлината от свещника с три свещи падаше върху лицето му; Грей пък бе само черен силует на фона на огъня.

— Това си е моя работа.

— Ваша работа? — повтори невярващо Грей. — Да не би да казахте, че си е ваша работа?

— Да.

Директорът издиша силно през носа.

— Това вероятно е най-вбесяващото нещо, което съм чувал през целия си живот!

— Вашият живот е бил доста кратък, майоре, ако ми позволите да отбележа — рече Фрейзър. Нямаше смисъл да го протака и да се опитва да го умилостиви. По-добре да провокира някакво решение веднага и да се свършва.

И със сигурност провокира нещо; Грей стисна здраво юмруци до тялото си и пристъпи към него, далеч от огъня.

— Имате ли някаква представа какво мога да ви причиня заради това? — попита той с тих и много овладян глас.

— Да, имам. Майоре. — Много добра представа. Знаеше от опит какво могат да му причинят и не го очакваше с нетърпение. Само че нямаше никакъв избор.

Грей издиша тежко и тръсна глава.

— Елате тук, господин Фрейзър — нареди той. Джейми се вгледа в него объркан.

— Тук! — повтори той категорично, като сочеше място точно до него на чергата пред огнището. — Застанете тук, сър!

— Не съм куче, майоре! — сопна се Джейми. — Правете каквото щете с мен, но няма да идвам като куче до вас!

Изненадан, Грей се изсмя неволно.

— Моите извинения, господин Фрейзър — рече той сухо. — Не исках да ви засегна. Просто искам да се приближите. Ще го направите ли? — Той отстъпи настрани и се поклони официално, като сочеше към камината.

Джейми се поколеба, после пристъпи колебливо на шарената черга. Грей се приближи до него, ноздрите му потрепваха. Беше толкова близо, че фините му кости и светлата кожа на лицето му го караха да прилича на момиче. Майорът сложи ръка на ръкава му и очите с дълги мигли се разшириха от изумление.

— Вие сте мокър!

— Да, мокър съм — рече Джейми с огромно търпение. Освен това замръзваше. Слаба, продължителна тръпка премина през него, макар и така близо до огъня.

— Защо?

— Защо ли? — попита изумен Джейми. — Не наредихте ли вие на пазачите да ме намокрят с вода, преди да ме хвърлят в студената килия?

— Не, не съм. — Явно казваше истината; лицето му пребледня под червената светлина на огъня и той като че ли се разгневи. Стисна устни в тънка линия.

— Приемете извиненията ми за това, господин Фрейзър.

— Приемам ги, майоре. — Тънки струйки пара започнаха да се издигат от дрехите му, но топлината се процеждаше през влажния плат. Мускулите го боляха от треперенето и му се искаше само да легне на чергата, може и като куче.

— Бягството ви имаше ли нещо общо с онова, което научихте в „Липата“?

Джейми замълча. Крайчетата на косата му изсъхваха и малки кичури се понесоха пред лицето му.

— Ще се закълнете ли, че бягството ви няма нищо общо с това?

Джейми пак мълчеше. Вече нямаше смисъл да казва каквото и да било.

Дребният майор започна да крачи напред-назад пред камината, хванал ръце зад гърба си. От време на време го поглеждаше и продължаваше да крачи.