Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Грей не знаеше дали е по-ядосан на Фрейзър, задето наруши думата си, или на себе си — задето бе достатъчно глупав да повярва, че един планинец — джентълмен или не — ще има същото чувство за чест като него. Но беше гневен и решен да мине по всяка еленска пътека в тресавището, ако е необходимо, за да залови Джеймс Фрейзър.

Стигнаха до брега на следващата нощ, точно след мръкване и след усилен ден на претърсване на тресавището. Мъглата бе изтъняла над скалите, пометена от крайбрежния вятър, и морето се простираше пред тях сгушено сред склоновете и осеяно с малки голи островчета.

Джон Грей стоеше до коня си на върха на скалите и гледаше надолу към дивото черно море. Беше ясна нощ, слава богу, и луната бе почти пълна; сиянието ѝ заливаше мокрите скали и ги караше да изпъкват и сияят като сребърни слитъци в черното кадифе на сенките.

Това бе най-изолираното място, което бе виждал, макар че притежаваше и някаква ужасяваща красота, която караше кръвта му да се смразява във вените. Нямаше и следа от Джеймс Фрейзър. Нямаше следа от жива душа.

Един от хората му възкликна от изненада и извади пищова си.

— Там! — извика той. — На скалите!

— Не стреляй, глупако — каза друг от войниците, като го хвана за ръката. Не се опита да прикрие отвращението си. — Не си ли виждал тюлени?

— А… не — каза другият смутено. Свали оръжието и се втренчи в малките тъмни форми по скалите долу.

Грей също не беше виждал тюлени и ги гледаше с интерес. Те приличаха на черни плужеци от това разстояние, луната озаряваше влажните им гърбове, докато надигаха глави и се клатеха и усукваха тромаво по пътя си към сушата.

Майка му имаше наметало от кожа на тюлен, когато той беше момче. Веднъж му позволиха да го докосне и той се изуми от усещането — тъмно и топло като безлунна лятна нощ. Невероятно бе, че такава гъста и мека козина принадлежеше на тези хлъзгави мокри създания.

— Шотландците ги наричат силкита — каза войникът, който ги бе разпознал. Кимна към тюлените с вид на посветен.

— Силкита ли? — попита Грей; втренчи се в интерес в мъжа. — Какво друго знаеш за тях, Сайкс?

Войникът сви рамене, наслаждаваше се на този миг на значимост.

— Не много, сър. Местните разказват разни приказки за тях обаче; казват, че понякога излизат на брега и събличат кожите си, и в тях има красива жена. Ако мъж намери тюленова кожа и я скрие, жената не може да се върне обратно и тогава ще е принудена да му стане съпруга. От тях излизали добри съпруги, сър, така съм чувал.

— Е, поне винаги са мокри — прошепна първият войник и мъжете избухнаха в смях и дюдюкане, което отекна сред скалите дрезгаво като крясъци на чайки.

— Стига! — Грей трябваше да повиши глас, за да го чуят над смеха и вулгарните подмятания.

— Разпръснете се! — нареди той. — Искам да претърсите скалите и в двете посоки. И дръжте лодките долу под око. Бог знае, че зад онези острови може да се скрие цял платноход.

Засрамени, мъжете тръгнаха послушно. Върнаха се след час, мокри от прибоя и раздърпани от катеренето, но без да видят и следа от Джейми Фрейзър… или от Златото на французина.

Призори, когато хлъзгавите скали се опъстриха с червено и златно, малки групи от драгуните бяха изпратени да претърсят склоновете и в двете посоки, като внимателно подбираха пътя си по тях и събаряха купчини камъни.

Нищо не откриха. Грей стоеше до огъня на върха и надзираваше търсенето. Беше се увил с наметалото си заради хапещия вятър и се подкрепяше периодично с горещо кафе, осигурявано от слугата му.

Мъжът от „Липата“ бе дошъл от морето, дрехите му бяха подгизнали с морска вода. Без значение дали Фрейзър беше научил от думите му нещо, което не бе казал на Грей, или бе решил просто да рискува и да търси сам, той със сигурност бе тръгнал към морето. И все пак още нямаше и следа от него по целия бряг. И дори по-лошо — нямаше следа и от златото.

— Ако е влязъл във водата тук, майоре, с него е свършено — каза сержант Гримсън, който се взираше в разбиващата се в назъбените скали вода. — Наричат това място Казана на дявола, защото вечно кипи. Често намират удавени рибари на този бряг; заради коварните течения, разбира се, но местните казват, че Дяволът ги хваща и ги дърпа надолу.

— Така ли? — отвърна разсеяно Грей. Взираше се в пенестия въртоп на четирийсет стъпки под него. — Не бих се съмнявал, сержант.

Обърна се към лагерния огън.

— Наредете да търсят до мръкване, сержант. Ако не открият нищо, ще тръгнем обратно на сутринта.