Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Добре — отвърна, когато главата му се показа от нея. Смръщи се към мен. — Опасявам се, че ще трябва да останеш тук, сасенак.

— Сигурно — отвърнах сухо. — Като гледам, нямам дрехи. — Прислужницата, която ни беше донесла вечеря, беше взела роклята ми, но друга още не бях получила.

Рошавите вежди на Иън се стрелнаха към косата му, но Джейми само кимна.

— Ще кажа на Жан на излизане. — Смръщи се леко, мислеше. — Може да се позабавим, сасенак. Има някои неща… имам малко работа. — Стисна ръката ми и изражението му омекна, когато ме погледна.

— Не искам да те оставям — каза тихо. — Но трябва. — Ще останеш ли тук, докато се върна?

— Не се тревожи — уверих го и махнах към кърпата, която бе захвърлил. — Едва ли ще отида някъде само по това.

Стъпките им отекнаха по коридора и заглъхнаха сред шумовете на разбуждащата се къща. Бардакът се събуждаше, късно и лениво по строгите шотландски стандарти на Единбург. Отдолу чувах по някой приглушен тътен, трясък на отварящи се капаци, викове и след секунда плясък на излети изпражнения на улицата под нас.

Гласове надолу по коридора, кратък, неразбираем разговор и затваряне на врата. Самата сграда като че ли се протягаше и въздишаше със скърцане на греди и стълбище, и внезапен полъх на миришещ на въглища въздух от студеното огнище заради огън, запален на долния етаж.

Отпуснах се на възглавниците, бях сънлива и изпълнена с доволство. Чувствах се леко и приятно възпалена на някои нетипични места и макар че не исках Джейми да излиза, без съмнение бе хубаво да остана сама и да премисля нещата.

Чувствах се като човек, на когото са дали запечатано ковчеже с отдавна изгубено съкровище. Усещаш приятната му тежест и формата му и огромната радост да го притежаваш, но все още не знаеш точно какво има в него.

Много исках да разбера какво е правил и говорил, и мислил, през всички тези години. Разбира се, знаех, че щом е оцелял при Калоден си е имал живот — и като го познавах, едва ли е бил обикновен. Но едно е да знаеш, а друго да се сблъскаш с реалността.

Той бе отпечатан в паметта ми така дълго, сияещ, но статичен, като насекомо в кехлибар. И после дойдоха откритията на Роджър, като леко надзъртане през ключалка; отделни образи, като препинателни знаци; настройки на спомените, всеки показващ крилцата на водното конче вдигнати или спуснати под различен ъгъл, като отделни кадри от филм. Сега времето отново течеше за нас и водното конче летеше пред мен, пърхаше от място на място и аз все още виждах единствено проблясването на крилата му.

Толкова много въпроси не бяхме успели да си зададем — какво става със семейството му в Лалиброх, със сестра му Джени и децата? Очевидно Иън беше жив и добре, въпреки дървения крак — но дали останалите от семейството и селяните в имението бяха оцелели след опустошаването на Северна Шотландия? Ако бе така, защо Джейми беше в Единбург?

И ако бяха живи… какво щяхме да им кажем за внезапната ми поява? Прехапах устна, чудех се дали има някакво обяснение — освен истината, — което да прозвучи убедително. Може би зависеше от това, което Джейми им бе казал за изчезването ми след Калоден; тогава сякаш нямаше нужда да измисляме причина за това; просто щяха да приемат, че съм загинала след Въстанието, още едно безименно тяло, умряло от глад на скалите или посечено в някоя долина.

Е, щяхме да се оправяме с това, когато му дойде времето. Сега ми бяха по-интересни естеството и рискът в заниманията на Джейми. Контрабанда и подривна дейност? Знаех, че за планинците контрабандата е почти толкова почтено занимание колкото кражбата на добитък преди двайсет години и не носеше голям риск. Подривната дейност обаче беше друго нещо и не изглеждаше особено безопасно занимание за един осъден изменник, бивш якобит.

Предположих, че затова си е сменил името — или поне една от причините. Макар че бях разстроена и притеснена, когато дойдохме снощи в бардака, забелязах, че мадам Жан се обърна към него с истинското му име. Затова вероятно се занимаваше контрабанда под собствената си самоличност, а извършваше другата си дейност — законна и незаконна — като Алекс Малкълм.

Бях видяла, чула и почувствала достатъчно по време на твърде кратката нощ, за да съм относително сигурна, че Джейми Фрейзър, когото познавах, все още съществува. Предстоеше да видя другите му лица.

Някой почука плахо на вратата, прекъсвайки мислите ми. Закуска, и точно навреме. Умирах от глад.

— Влез — извиках и седнах в леглото, като вдигнах възглавниците, за да се облегна на тях.