Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Но можехме да имаме повече време! — казах аз. — Можехме да… — Той ме спря, като се наведе и притисна устни към устата ми. Бяха топли и много меки, а наболата брада леко драскаше кожата ми.

След миг се отдръпна. Светлината се засилваше, придаваше цвят на лицето му. Кожата му сияеше в бронзово, осеяно с меденото на брадата. Той пое дълбоко дъх.

— Да, можехме. Но като се замисля… не можехме. — Очите му срещнаха моите търсещо. — Не мога да гледам назад и да живея, сасенак — каза простичко. — Дори да имахме само тази нощ и този миг, пак е достатъчно.

— Не и за мен, не! — казах и той се засмя.

— Алчно създание си ти, нали?

— Да. — Напрежението се разсея и аз насочих пак вниманието си към белега на крака му, за да се откъсна от болезнените мисли за изгубеното време и възможности. — Тъкмо ми разказваше как си го получил.

— Така е. — Наклони се леко назад и присви очи към тънката бяла линия по бедрото си.

— Ами Джени го направи… сестра ми, нали я знаеш? — Наистина помнех Джени, два пъти по-дребна от него и тъмна, макар че той беше светъл, но имаше неговата упоритост, че и повече.

— Тя каза, че няма да ме остави да умра — рече той с тъжна усмивка. — И не ме остави. Моето мнение като че ли нямаше значение, затова не ме и попита.

— Типично за Джени. — Усетих лека топлина при мисълта за снаха си. Значи Джейми не е бил сам, както се опасявах; Джени Мъри би се сражавала и със самия Дявол, за да спаси брат си… и явно го беше сторила.

— Тя ме приспа заради треската и сложи компреси на крака ми, за да извлече отровата, но ставаше по-зле. Наду се и започна да смърди, а после започна да почернява и да загнива, затова решиха, че трябва да отрежат крака, за да оцелея.

Той разказваше това делово, но на мен леко ми прилоша при тази мисъл.

— Очевидно не са го направили. Защо?

Джейми се почеса по носа и прекара ръка през косата си, като я отметна от очите.

— Ами заради Иън. Той не ѝ позволи. Каза, че много добре знае какво е да живееш без крак и докато на него не му пречело толкова, на мен нямало да ми хареса… — добави, махна с ръка и в очите му прочетох всичко — загубата на битката, на войната, на мен, на дома и на прехраната — целия му живот. Реших, че Иън вероятно е бил прав.

— Затова Джени накара трима от селяните да седнат върху мен и да ме държат, а после ми разряза крака чак до костта с кухненски нож и проми раната с вряла вода — каза той небрежно.

— Господи! — възкликнах ужасена.

Той се усмихна леко на изражението ми.

— Аха, но се получи.

Преглътнах тежко, усетих жлъчка.

— Господи. Би трябвало да си осакатен!

— Е, тя я прочисти много добре и я заши. Каза, че няма да ме остави да умра и няма да позволи да осакатея, за да лежа по цял ден и да се самосъжалявам, и… — Сви примирено рамене. — Когато изреди всичко, което няма да ми позволи, като че ли ми оставаше единствено да оздравея.

Засмя се при спомена и аз с него.

— Щом можех да ставам, тя накара Иън да ме извежда по тъмно и да ме кара да ходя. Господи, били сме страшна гледка, той с дървения крак, аз с бастуна, куцукаме нагоре-надолу по пътя като два сакати жерава!

Пак се засмях, но трябваше да примигна, за да прогоня сълзите; представях си много добре двете високи куцукащи фигури, упорито борещи се с мрака и болката, облегнати един на друг за опора.

— Известно време си живял в пещера, нали? Намерихме приказка за това.

Веждите му се извика в изненада.

— Приказка ли? За мен?

— Ти си прочута легенда на планинците — отвърнах му сухо, — или ще бъдеш.

— Задето съм живял в пещера? — Изглеждаше полудоволен, полусмутен. — Е, глупаво е да правиш приказка от това, нали?

— Това, че си уредил да те предадат на англичаните заради наградата за главата ти, е малко по-драматично — казах още по-сухо. — Малко си рискувал, нали?

Краят на носа му порозовя, изглеждаше засрамен.

— Ами — рече смутено, — не мислех, че затворът ще е много страшен, като се има предвид другото…

Говорех възможно най-спокойно, но исках да го разтърся, внезапно му се разгневих.

— Затвор ли, глупости! Много добре си знаел, че ще те обесят! И си го направил, мамка му!

— Трябваше да направя нещо — каза той с усилие. — И ако англичаните бяха достатъчно глупави да платят за трупа ми — е, няма закон, който забранява да се възползваш от глупаците, нали? — Ъгълчето на устата му се изви нагоре и аз се разкъсвах между желанието да го целуна и да го зашлевя.

Не направих и двете, седнах в леглото и започнах да сресвам заплетената си коса с пръсти.