Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Гейли не отговори, защото в този момент чаят пристигна. Джейми дойде при мен и седна на дивана, докато тя внимателно наливаше чай и ни подаваше чашите. Държеше се като всяка любезна домакиня. И сякаш за да запази тази илюзия, тя ни предложи купата със захар и каничка с мляко, после се облегна отново.

— Ако не възразявате, че питам, госпожо Абърнати, как се озовахте тук? — Любезно незададен остана по-големият въпрос: „Как така не изгоря на кладата като вещица?“

Тя се засмя и сведе кокетно дългите си мигли.

— Е, сигурно ще си спомните, че в Крейнсмюир бях бременна, нали?

— Май че помня нещо такова. — Джейми отпи от чая си, връхчетата на ушите му леко порозовяха. Той наистина имаше причина да запомни това; тя беше разкъсала дрехите си насред процеса, разкривайки издутия си корем, който можеше да ѝ спаси живота — поне временно.

Малък розов език се подаде навън и деликатно облиза капките чай от горната ѝ устна.

— Ти имаш ли деца? — изви вежда към мен.

— Имам.

— Ужасно е, нали? Да се влачиш като оплескана с кал свиня и после да те разкъса нещо, което прилича на удавен плъх. — Тя поклати глава и издаде тих гърлен звук на отвращение. — Красотата на майчинството, нали? Все пак не бива да се оплаквам — малкото създание ми спаси живота. Отвратителното раждане е за предпочитане пред изгарянето на клада.

— Предполагам — отвърнах, — макар че второто не съм го пробвала и не знам.

Гейлис се задави с чая си и опръска предницата на роклята си. Обърса се небрежно, като ме гледаше развеселено.

— Е, и аз не съм, но съм ги виждала да изгарят. И може би да лежиш в кална дупка и да гледаш как ти расте коремът е за предпочитане.

— През цялото време ли те държаха в дупката на крадците? — Сребърната лъжица беше студена в ръката ми, но дланта ми се изпоти при спомена за дупката на крадците в Крейнсмюир. Прекарах три дни с Гейлис Дънкан, защото ме обвиниха във вещерство. Колко ли време беше стояла там?

— Три месеца — каза тя, взирайки се замислено в чая си. — Три месеца измръзнали крака и пълзящи гадини, смрадливи огризки и воня на гроб по кожата ми ден и нощ.

После вдигна очи, изкривила уста с горчивина.

— Но пък накрая родих детето със стил. Когато болките ми започнаха, ме извадиха от дупката — и без това не можех да избягам, нали? — и бебето се роди в старата ми спалня; в къщата на бирника.

Очите ѝ бяха леко замъглени и аз се запитах дали течността в чая ѝ е изцяло чай.

— Имах прозорци на ромбчета, помниш ли? Във всички оттенъци на лилаво, зелено и бяло — най-хубавата къща в селото. — Усмихна се при спомена. — Те ми дадоха да подържа детето и зелената светлина падна на лицето му. Приличаше наистина на удавено. Мислех си, че ще е студено на допир, като труп, но не беше; беше топъл. Топъл като топките на баща си. — Засмя се внезапно, и грозно.

— Защо мъжете са такива глупаци? Можеш да ги водиш за оная работа — за известно време. После им даваш син и пак ги хващаш за топките. Но си само това за тях, без значение какво правят — една путка.

Тя се облегна в креслото си. И разтвори широко бедра, вдигна чаша в иронична наздравица над срамната си кост и огледа с присвити очи големия си корем.

— Ето го! Най-могъщото нещо на света! Негрите поне го знаят. — Тя гаврътна голяма глътка. — Правят малки идолчета, само кореми… и гърди. Както правят мъжете там, откъдето идваме ние с теб. — Тя ме погледна, оголила зъби в усмивка. — Виждала ли си мръсните снимки, които мъжете купуват под щанда?

Кървясалите зелени очи се обърнаха към Джейми.

— А знаеш ли книгите и картинките, които мъжете си разменят в Париж сега, а, лисицо? Същите са. — Тя махна с ръка и отпи отново, дълбоко. — Единствената разлика е, че негрите имат приличието да я боготворят.

— Много възприемчиво от тяхна страна — каза спокойно Джейми. Той седеше в стола си, протегнал отпуснато дългите си крака, но виждах напрежението в пръстите на ръката му, които стискаха чашата. — И как разбрахте за картинките, които мъжете гледат в Париж, госпожо… Абърнати сте сега, нали?

Може и да беше пияна, но в никакъв случай не беше объркана. Тя го погледна остро и му се усмихна лукаво.

— О, „госпожа Абърнати“ става. Когато живях в Париж, имах друго име… мадам Мелисандр Робишо. Харесва ли ти? Струваше ми се малко помпозно, но чичо ти Дугал ми го даде, затова го запазих… от сантименталност.

Свободната ми ръка се сви в юмрук, скрита в гънките на полите ми. Чувала бях за мадам Мелисандр, когато живеех в Париж. Не беше част от висшето общество, бе прочута като предсказателка; придворните дами се съветваха с нея в дълбока тайна — за любовния си живот, за инвестиции и за бременности.