Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Намираше се сред призрачните сгради на Кейв Крийк. По някакъв начин волята му бе успяла да го задържи на седлото докато конят се добере до това място. И след като вече се бе почувствал в безопасност, пръстите му са се отпуснали и той се е строполил на земята.

Устата и гърлото му сякаш бяха посипани с пясък грам сила не бе останала в изтощените му мускули. С агонизиращи усилия успя да преодолее десетината ярда делящи от планинския поток; пи дълго и яростно. После, пак с лявата ръка, раздра ризата си над раните. Два куршума го бяха ударили. Единият бе пронизал рамото му, разпаряйки делтоидния мускул. Тази рана не беше от опасните. Другата обаче минаваше през цялото му рамо под ключицата.

Внимателно, за да не предизвика повторен кръвоизлив, той проми и двете рани със студена вода. Това беше бавен и мъчителен процес, и когато накрая приключи, той се отпусна на тревата, задъхан тежко. Мислите му бяха размътени и не можеше да се съсредоточи дори и върху най-дребния проблем. Без съмнение беше загубил много кръв. Дълго време остана така, с поглед втренчен в небето.

Звукът на далечен изстрел го изкара от унеса му. Той се изправи с усилие на крака и тръгна към жребеца, но явно беше надценил силите си. Токът на ботуша му се закачи в някакъв корени и той рухна върху земята.

Когато очите му отново се отвориха, вече беше залез и въздухът пак беше студен. Остана проснат така върху тревата, с бясно пулсиращо рамо и размътена глава. Измина дълго време, преди паметта му да възкреси звука на онзи далечен изстрел. Той повдигна глава и се заслуша, но не долови никакъв звук. И тогава проумя, че изстрелът се бе разнесъл още в ранните часове, сутринта.

Тялото безсилно се отпусна върху тревата. Фермата му я грозеше такава голяма опасност, а него го нямаше там. Той се преобърна и се изправи на колене; пропълзя пак до поточето, където се напи до насита с леденостудената вода. Жаждата му сякаш беше неутолима… а той добре знаеше, че такава жажда съпровожда големите загуби на кръв.

Споменът за онези изстрели в мрака отново изплува в съзнанието му. Едва ли беше Джад Девит… откъде би могъл да знае той за тя стара пътека? Но нямаше никаква логика някой друг да му устройва засада на онова място. Кой в града би могъл да знае, че той използва тази пътека? Или че самата тя съществува?

Главата му бумтеше тежко, а рамото му сякаш гореше с невидим пламък, но въпреки това той се изправи и се опита да оцени положението си. Нямаше нищо оптимистично, освен фактът, че все още беше жив. Нямаше как да разбере нито как се развиват нещата в Гап, нито дали се е случило нещо в Просеката. Звукът от изстрела трябва да бе долетял оттам, защото се намираше прекалено далеч от Емигрант Гап.

В положението, в което се намираше, не представляваше заплаха за никого. От друга страна обаче, нищо не му гарантираше, че някой нямаше да се натъкне на него или коня му. Така че първата му работа беше да провери оръжията си, за да е сигурен, че е готов да се отбранява, да свали седлото от жребеца и да превърже раните си по някакъв начин.

Лежеше на самия бряг на потока, а най-близката сграда беше на двадесетина ярда от него. Това беше пропаднала паянтова структура, която, съдейки по избелялата табела, е била градския салон. От другата страна на улицата стърчеше сградата на минногеоложката лаборатория, а по-надолу по улицата имаше още сгради, паянтови или направени от греди. Зад един ров имаше царевична нива, в която плевелите бяха повече от царевицата. Тя се намираше само на няколко ярда от него. При втория си опит Бел успя да се изправи на крака и зад салона намери едно старо канче. Той го напълни с вода, запали малък огън от сухи съчки и скоро водата кипна. От отдавна запуснатата нива наскуба няколко царевични стебла, счука ги на ситна късчета и си приготви лапа, която наложи върху раненото си рамо след като го беше промил с гореща вода.

Това беше бавен процес, и доста пъти спираше задъхан да си поеме дъх. За негов късмет куршумът бе преминал през раменния мускул, без да закачи костта. След като изми раните и наложи лапата, той отиде до жребеца и смъкна седлото и сбруята, след това спъна коня на тревата до потока.

За себе си избра една кухина в основите на една разрушена сграда и се отпусна, оставяйки слънцето да стопли кокалите му. Събуди се рязко и бързо хвърли поглед към слънцето. Сигурно беше спал най-малко два часа. Отиде до потока и отново се напи до насита.

Той се отпусна на земята и се загледа във водата. Лицето му беше зачервено, а устата — пресъхнала. Пак изплакна раните и отново наложи лапата. Внезапно усети как му стърже стомахът и си отряза парче говеждо от торбата на седлото, после се обви с одеялото и се отпусна на земята.