Луи Ламур - Стрелците от гористите равнини

Тревата хрускаше под копитата на коня. Някъде далеч орел нададе крясък; отнякъде долиташе шуртене на вода. Звукът на вятъра в короните на дърветата напомняше препускането на далечен влак.

От лявата му страна се издигаше планината Пайъти, врязвайки се грубо в небето. Тук-там в пукнатините и сенчестите места имаше останал сняг, който слънцето още не успяло да разтопи. Жегата и задухата на равнините бяха далеч оттук; всичко беше спокойно, прохладно и застинало.

Несъзнателно бе обърнал коня към горните притоци на Дийп Крийк и участъка на стария Булуинкъл. Там също се намираше и призрачният град на Кейв Крийк, изоставен от всички, освен от плъховете и бухалите. Отвъд града и кварцовата планина минаваше един стар път, който щеше да го изведе до Тинкърсвил, само че от противоположната страна на града.

Когато обаче спря да напои коня на Кейв Крийк, промени плановете си. Нямаше да се вмъква и измъква незабелязано от града. Щеше да ги изпробва. Щеше да влезе в града точно по главния път пред очите на всички. Щеше да демонстрира на всички ясно своята позиция, като по този начин им покаже, че не дава пет пари за Девит.

Докато конят отдъхваше, той поброди сред почти рухналите сгради на изоставения град. Тревата се издигаше до колене там, където някога бяха минавали улици, а един бор си беше пробил път през верандата на салона и се издигаше поне на двадесет фута над покрива. Някои покриви бяха съвсем рухнали; повечето от сградите се бяха превърнали в развалини. Той се върна при коня, възседна го и пое по стария път.

Това не беше маршрут за новаци. Стръмен, на места почти отнесен от поройно дъждове, пътят можеше да се преодолее само от добър планински кон. След като се добра до низината, той дълго време се колеба дали да не поеме по равнината, после пое по една старо речно корито, за да не се излага на показ.

В началото на улицата забави коня си до равномерен ход, и с ръка спусната до бедрото си пое напред по улицата, изправен в седлото си.

Беше точно по обед и слънцето сипеше жежки проклятия връз града. Групички от мъже във високи ботуши с връзки, всеки един въоръжен с тояга, стояха неподвижни по местата си и не отделяха поглед от него. На стъпалата пред Тинкър Хауз Боб Трип извади лулата от устата си и долната му челюст провисна. Старият Сам Тинкър се изкикоти гръмогласно и потри с длан излъсканата облегалка на стола си.

Клей прекоси целия град докато накрая дръпна поводите пред къщата на доктор Маклейн.

Маклейн го посрещна на прага. Беше висок старец с вече побелели коса и мустаци.

— Клей! Радвам се, че дойде. Момчето ти е много зле.

Гари беше в безсъзнание и дишаше дрезгаво. Лицето му беше превързано, но и това, което Бел успя да зърне, беше мъртвешки сиво. Клей положи ръка върху рамото на каубоя.

— Всичко е наред, Бърт — изрече той нежно. — Ние сме до теб, не се тревожи!

Сякаш усетил докосването или дочул ниския глас, младият ездач се размърда и обърна лава.

Маклейн поклати глава пред всекидневната, след като излязоха.

— Нищо не мога да кажа — отвърна той на въпроса на Бел. — Момчето е в много лошо състояние. Ще загуби едното си око и ще носи белези чак до гроб, но това не е най-лошото. Има пет счупени ребра, като едното от тях е пробило белия дроб. Правя всичко, което е по силите ми.

Двамата поговориха още малко. Вече на изхода Маклейн положи ръка върху рамото на Клей.

— Щях да забравя. Някой се е разровил и извадил на бял свят онова старо убийство на Монти и сега вадят заповед за арестуването му.

Не беше възможно Девит да направи стъпка без да е бил уведомен от някого. Поредното доказателство, че имаше съучастник в града.

— Грижи се за Гари, Док. И не му позволявай де се тревожи. Ще се справим.

На обляната от слънце улица се събираха мрачни групички от мъже, не отделящи погледа си от него. Слънцето напичаше немилостиво и въздухът беше нажежен до степен, предвещаваща буря.

Той мрачно разгледа ситуацията. Успееха ли да го елиминират, Девит щеше да си поеме въздух с пълни гърди; не му беше в характера да бяга от предизвикателствата, а в момента предизвикателството го чакаше само на броени ярдове от него.

Нахвърлеха ли се отгоре му, никой нямаше да вдигне ръка в негова защита, ако не се броеше стария Сам Тинкър. Сви си цигара без да бърза. Колкото и да беше стар, Тинкър все още си го биваше за това, и вероятно беше най-добрият човек в целия град.

Но първо трябваше да разговаря с Нобъл Уилър. Качи се в седлото и едва тогава запали цигарата си. Опъна дълбоко дима; беше с много приятен вкус. Усмихна се мислено. Онази стара увереност никога не го изоставяше, без значение в колко опасна ситуация се беше озовал. А той бе гледал доста опасности в очите. Може би повече от всеки един мъж от онези. А може би повече и от цяла дузина като тях. Разбира се, през онзи ден все още беше такъв, когато команчите бяха атакували кервана им. Тогава беше съвсем младо момче, но въпреки това още първият му изстрел беше попаднал в целта.