Луи Ламур - Сребърният каньон

Пред погледа ми отново изплува лицето на Морган Парк, четвъртито, животинско, и красиво. Това беше едно силно и волево лице, но какво се криеше зад него? Какво представляваше този човек? Кой беше в действителност той? Откъде беше дошъл? Каква му беше целта тук?

И какво беше станало с Арнолд Д’Арси?

Койотът отново зави протяжно в далечината… от въглените бавно се процеждаше тънка струйка дим и клепачите ми бавно натежаха…

Описвайки широка дъга заобиколих Хатън Поинт и поех направо през обсипаната от голи и напукани скали земя, където маршрутът ми щеше да пресече пътя за Силвър Рийф. Не можах да зърна никакъв човек докато яздех натам.

Денят беше много горещ и застинал. Напукани скални зъбери и гребени се подаваха над повърхността на пустинята, а в цепнатините и ерозиралите им повърхности се беше събрал вятърът беше навял бял пясък. Прашно дяволче танцуваше пред мен и аз пришпорих коня виждайки вече покривите на града пред мен да придобиват форми.

Не се чуваше нищо освен чаткането на подковите на коня ми по сбития и спечен утъпкан път докато го спусках по последния склон делящ ни от Силвър Рийф.

Градът се беше проточил хаотично около главната улица. Навсякъде се виждаха обичайните гранични салони, магазини, църкви и домове. Знакът на Елк Хорн улови вниманието ми и аз свърнах коня в сянката пред салона и слязох от него.

— Уиски?

Кимнах и барманът мЕ обслужи. Беше плешив мъж с тесни очи.

— как са нещата в мините?

— Горе-долу. Но вие не сте миньор. — Той обходи с поглед дрехите ми на кравар и аз разбрах, че беше видял двата револвера при влизането ми.

— Това е спокоен град. Насам рядко заобикалят наемни стрелци. Мястото им е на изток.

— Хатън Поинт ли имаш предвид?

— Аха. Чувам че и двете — и Бокс М и имението на Пайндър — наемат стрелци.

— Ще пийнеш ли едно за моя сметка?

— Не пия. По цял ден гледам как го правят и това ми стига.

Уискито имаше добър вкус и си поръчах още едно. Втората чаша си я повъртях из пръстите, като изкопчвах време и информация. В салона беше хладно а и аз не бързах особено. Изпращането на съобщенията щеше да ми отнеме не повече от няколко минути. А междувременно не беше зле да си отдъхна.

— Двама души от Хатън се отбиха тук преди два дни. Единият беше доста едър.

Мислено застинах в очакване. Усетих какво се готви.

— Най-едрият мъж когото някога съм виждал.

Морган Парк в Силвър Рийф…

— Не каза ли нещо за това какво става в Хатън Поинт?

— На мен нищо не ми е казал. Момъкът, който беше с него, питаше за момчетата на Слейд. Те и двамата са стрелци.

— Значи очаквай пукотевици.

Глътнах остатъка от питието и отказах следващото когато ми подаде бутилката.

— И аз не съм пияч. От време на време обръщам по чашка като се отбивам в града.

— В Хатън може да има неприятности. — Барманът се облакъти на бар-плота. — Оня, едрият, отиде да се срещне с онзи мошеник, Джейк Букър.

— Адвокат ли е?

— И завършен мошеник?

Барманът не искаше така лесно да се раздели с мен. Салонът беше празен, а той жадуваше за приказка. Бутнах шапката на тила си, запалих цигара и се заслушах.

Морган Парк бил посещавал няколко пъти досега Силвър Рийф, но в Елк Хорн не се бил отбивал. Ограничавал се с кантората на Джейк Букър или задната стая на един вертеп наречен Блатото.

Барманът не спираше да говори, а аз бях добър слушател. Не беше осведомен чак толкова много, но и малкото, което ми съобщи, беше съществено и важно и ми помогна да си изясня картината.

Морган Парк явно не искаше да се афишира много в Силвър Рийф. В същност никой не знаеше името му тук. Пиеше си уискито в задната стая на Блатото, и ако имаше човек в града освен Букър, който да го познава, то това беше само собственикът на Блатото. Той рядко отваряше през деня, като обикновено идваше преди разсъмване или след смрачаване. Всичките му действия говореха за човек зает с неособено почтен бизнес.

След като излязох от салона отидох в пощенското отделение и изпратих съобщението си до Лио Д’Арси. После се заех да открия Блатото и кантората на Джейк Букър.

Нощта падна бързо, а с мрака миньорите слязоха в града и наводниха улиците и салоните. Бяха груби и сърдечни хора, които се бутаха и блъскаха, но инак бяха добродушни. Тук-там в началото на вечерта зървах по някой мъж с широкопола шапка от околността, но те бяха много малко.

Силвър Рийф процъфтяваше, и парите течаха свободно като уискито. Малко мъже носеха оръжие, а мнозинството вероятно изобщо не носеше. На няколко пъти улавях да ме гледат с любопитни погледи, и той най-вече заради препасаните ми револвери.