Астрид Линдгрен - Кале Бломквист по следите на отвлечените

Тя се огледа неспокойно. Слънцето не грееше вече. Големи тъмни облаци се носеха по небето. По всичко личеше, че се задава дъжд. Ето че вече закапаха първите капки.

— Искам при татко — заяви Расмус. — Не искам повече в гората, искам при моя татко!

— Сега не можем да отидем при твоя татко — рече отчаяно Ева-Лота. — Трябва да открием Кале и Андерс, иначе не знам какво ще стане с нас!

Тя си проправи път през боровинковите храсти, а Расмус я последва, хленчещ като малко кученце.

— Искам нещо да ям — хленчеше той. — Искам си корабите от брезова кора.

Ева-Лота не каза нищо повече, тя мълчеше. Тогава чу зад себе си отчаян плач. Тя се обърна и видя малкото нещастно човече, застанало между боровинковите храсти с изкривена уста и едри сълзи, които се стичаха по страните му.

— О, Расмус, моля те не плачи — помоли Ева-Лота, макар че самата тя искаше да направи същото. — Не плачи! Миличък малък Расмус, защо плачеш?

— Плача, защото… — хлъцна Расмус. — Плача, защото… мама е в болница.

Който иска да стане Бяла роза има все пак право да плаче, когато мама е в болница.

— Да, но скоро тя отново ще оздравее — успокои го Ева-Лота. — Нали сам ти каза така.

— И все пак плача точно затова — извика капризно Расмус. — Защото забравих да плача затова още преди, глупава Ева-Лота!

Дъждът се усилваше. Безмилостен и студен, той се лееше върху тях и скоро тънките им дрехи прогизнаха. Освен това ставаше все по-тъмно. Дълбоки сенки легнаха между дърветата. Скоро нямаше да могат да виждат и на крачка пред себе си. Те се провираха напред, мокри, загубили всяка надежда, гладни и отчаяни.

— Не искам в гората, когато е тъмно — крещеше Расмус. — Представи си, не искам…

Ева-Лота изтри няколко дъждовни капки от лицето си. А може би всъщност бяха сълзи. Тя спря. Притисна Расмус към себе си и рече с треперещ глас:

— Расмус, Бялата роза трябва да бъде храбра. Сега ние двамата с теб сме Бели рози и искаме да направим нещо велико.

— Какво? — попита Расмус.

— Ще пропълзим под някоя ела и ще спим там до сутринта.

Бъдещият рицар на Бялата роза изврещя, сякаш го набождаха на кол.

— Не искам в гората, когато е тъмно! Чуваш ли тъпа Ева-Лота, не искам! Не искам и не искам и не искам!

— Но сигурно искаш в нашето скривалище?

Това беше гласът на Кале. Спокойният, уверен глас на Кале. Беше по-хубав от глас на архангел, така й се стори на Ева-Лота. Не защото вече беше чувала или виждала архангел, не, а защото беше сигурна, че той, въпреки божествеността си, не би могъл да се сравнява с Кале, който идваше насреща им от тъмното с джобно фенерче в ръка.

Сълзите сами потекоха по лицето на Ева-Лота. Но сега тя ги остави да се леят на воля.

— Ти ли си, Кале… ти ли си наистина… наистина ли? — изхълца тя.

— Как, за бога, се озовахте тук? — не вярваше на очите си Кале. — Да не сте се чупили?

— И още как — отвърна Ева-Лота. — От сутринта!

— Да, чупихме се, за да стана Бяла роза — потвърди Расмус.

— Андерс! — провикна се Кале. — Андерс, ела тук, искам да ти покажа едно чудо на чудесата! Ева-Лота и Расмус са тук!

Те седяха в скривалището върху елховите клони и бяха много щастливи. Продължаваше да вали и тъмнината навън между дърветата беше станала още по-черна. Но какво ги засягаше това? Тук вътре беше сухо и топло, имаха сухи дрехи, животът вече не беше толкова тежък и противен както допреди малко. Малкият син пламък на спиртника на Кале трептеше бодро под тенджера с горещо какао, а Андерс режеше цели планини филии.

— Толкова е хубаво, че не е за вярване — въздъхна доволно Ева-Лота. — Суха съм, топло ми е, а ако някой ми даде още три, четири, пет, шест сандвича, ще бъда и сита.

— Аз пък искам още пържена шунка — заяви Расмус. — И още какао.

Той протегна чашата си и получи още какао. Пиеше го на дълбоки, доволни глътки, като разля само няколко капки върху анцуга на Кале, в който го облякоха и който му беше толкова голям, че той почти изчезна в топлата вълнена дреха. Расмус скри предвидливо пръстите си в крачолите, за да не остане нито крайче от него навън и да мръзне. О, колко прекрасно беше всичко, това скривалище и анцуга и сандвичите с шунка — всичко беше прекрасно.

— Сега вече сигурно съм почти Бяла роза? — попита той с надежда между две хапки.

— Да, малко ти трябва още — увери го Кале.

Самият той в този момент беше толкова доволен и щастлив, колкото изобщо може да бъде един човек. Как великолепно се бяха стекли обстоятелствата! Расмус беше спасен, документите бяха спасени, скоро целият този кошмар щеше да приключи.