Уилбур Смит - Речният бог

На носа на галерата Танус бързо се окопити. За миг видях изражението на лицето му и мога да кажа, че беше ужасно. Той захвърли лъка си, защото вече не можеше да го използвали грабна меча си, изтегляйки го от ножницата от крокодилска кожа. Бронзовото острие, дълго колкото ръката му, заблестя на слънцето, наточено дотолкова, че да може да избръсне космите по тялото на собственика си.

Той скочи върху планшира и за секунда остана да виси отгоре му, наблюдавайки гърчовете на смъртно раненото животно в краката си. След което се оттласна от палубата и като ястреб се стрелна напред, стиснал с две ръце меча си с острието надолу.

Приземявайки се върху широкия врат на хипопотама, Танус го възседна, сякаш смяташе да го язди до самия подземен свят. Към силата на удара му, когато забиваше меча си в звяра, се беше прибавила цялата му тежест заедно с устрема на безумния му скок. Острието потъна до средата във врата на хипопотама, точно под черепа му, и разположил се като опитен ездач, Танус продължаваше да натиска навътре бронзовия си меч. Животното изпадна в още по-неописуема ярост. Всичко, което бе правил до този момент, бе нищо в сравнение с адските конвулсии, които настъпиха. Хипопотамът извади по-голямата част от туловището си над вълните, въртейки неистово глава на всички посоки и разплисквайки около себе си водни стени, които се стоварваха върху палубата на галерата и като завеса скриваха от ужасения ми поглед това, което ставаше там.

През пръските вода наблюдавах как двамата безмилостно биват лашкани върху гърба на чудовището. Една от стрелите, за които се беше уловила Лострис, се строши в ръката й и тя едва не бе пометена. Ако това се беше случило, то тя със сигурност щеше да попадне между зъбите на хипопотама. Танус се обърна, с лявата си ръка я сграбчи и й помогна да се задържи, а с дясната продължаваше да забива бронзовото острие все по-надълбоко и по-надълбоко във врата на звяра.

Неспособен да ги достигне, хипопотамът се хапеше сам, нанасяйки си ужасни рани, които зейваха по тялото му и оцветяваха в червено водата на разстояние от петдесет крачки около галерата, а Лострис и Танус бяха изпръскани от глава до пети с пурпур от шуртящата кръв. Лицата им се бяха превърнали в отвратителни маски, от които само очите им се белееха.

Неудържимите предсмъртни конвулсии на хипопотама неусетно ги бяха отнесли надалеч от нас и аз пръв от всички усетих това.

— Следвайте ги! Не ги изпускайте! — извиках на гребците, които мигом скочиха по местата си и „Дъхът на Хор“ отново се впусна в гонитба.

В този миг и оръжието на Танус най-сетне трябва да е достигнало прешлените на хипопотама и да ги е разсякло. Огромното чудовище изведнъж застина. После се обърна по гръб с четирите си крака опънати нагоре и потъна, отнасяйки със себе си към дълбините Лострис и Танус.

Аз все пак успях да надвия отчаянието, което ме бе сграбчило за гърлото, и гръмогласно заповядах на гребците:

— Назад! Внимавайте да не ги затиснете с галерата! Плувци на носа!

Сам останах изненадан от силата и авторитета на гласа си.

Галерата беше спряна и леко се отдръпна назад. И преди да осъзная какво върша, ето ме хукнал начело на групичката войници, които бяха наскачали от местата си. Навярно всички биха си умрели от смях, ако някой техен офицер тръгнеше да се дави, но не и когато ставаше дума за Танус.

Колкото до мен самия, аз вече си бях свалил полата и стоях чисто гол. Дори и със сто камшика да ме бяха заплашили, никога при други обстоятелства не бих извършил подобно нещо, защото един-единствен човек беше виждал пораженията, нанесени ми от държавния екзекутор преди толкова време, и това беше човекът, който заповяда да ме кастрират. Но сега съвсем бях забравил за обезобразеното си тяло.

Аз самият съм опитен плувец и макар че сега, щом се замисля, изтръпвам пред тази си самонадеяност, наистина вярвам, че щях да скоча и да се гмурна в окървавените води, за да се опитам да спася господарката си. Но в мига, когато застанах на ръба на палубата, точно под мен вълните се разтвориха и на повърхността изплуваха две глави, от които струеше вода. Те бяха толкова плътно долепени една до друга, сякаш имах пред себе си двойка чифтосващи се видри. Едната глава беше чернокоса, другата — руса, но и от двете се носеше най-невероятният звук, който някога бях чувал. Те се смееха. Двамата се кикотеха и не можеха да си поемат дъх от смях, докато плуваха към галерата, прегърнали се толкова здраво, че се плашех да не се удавят.