Уилбур Смит - Речният бог

— Как ти хрумна? — попита той. — Ето, аз съм войник и днес видях всичко, което си видял и ти. Защо тогава същите идеи не идват на мен?

И двамата мигом се впуснахме в оживен разговор относно проектите ми. Разбира се, Лострис не можеше да стои настрана дълго време и скоро се присъедини към нас. Робините й бяха изсушили и сресали косата и й бяха оправили грима. Хубостта й ме разсейваше, още повече че тя безгрижно бе облегнала тънката си ръчичка върху рамото ми. Никога не би докоснала така мъж на публично място, защото би било против всякакво благоприличие и възпитание. Но аз не се водя мъж, а пък и въпреки че се опираше на мен, погледът й беше насочен единствено към Танус.

Тя изпитваше някакво влечение към него още от времето, когато прохождаше. Тогава имаше навика да преследва навсякъде с широкоразтворени обятия важничещия десетгодишен Танус, без да се плаши ни най-малко от непрекъснатите си падания, като се мъчеше да имитира всяко негово движение. Когато той плюеше, плюеше и тя. Когато той ругаеше, тя се мъчеше да повтори същата ругатня, докато най-накрая момчето не ми се оплака: „Не можеш ли да я държиш настрана от мен, Таита? Та тя си е просто едно бебе!“ Сега обаче май не беше на същото мнение.

Най-сетне разговорът ни беше прекъснат от нечий вик откъм носа и всички се завтекохме да видим какво става в лагуната. Първият умрял хипопотам се беше показал на повърхността. Подаваше се с корема нагоре, защото от излизащите газове коремът му се беше издул като детски балон — както ги правят от пикочния мехур на козел, а краката му стояха изпънати високо над него. Една от галерите забърза да го поеме. Някакъв моряк доплува до трупа и завърза единия му крак с въже, другият край на което се държеше на борда. Щом това стана готово, съдът бързо-бързо заплава към далечния бряг.

Скоро лагуната се покри с огромните туловища на жертвите ни. Завързваха ги за лодките едно подир друго и ги завличаха надалеч. Танус привърза две за кърмата и гребците трябваше яко да се напрегнат, за да ги изтеглят до брега.

Щом наближихме сушата, прикрих с длан очите си от лъчите на залязващото слънце и погледнах пред нас. Изглеждаше сякаш всичко живо — мъже, жени, деца — от целия Горен Египет ни очакваше върху пясъците. Хората неуморно танцуваха, пееха и приветстваха задаващата се флотилия. Движението на белите им дрехи напомняше за някаква огромна вълна, която се разбива о брега на спокойната лагуна.

Всеки път щом някоя от галерите се доближеше до брега, групи мъже, които носеха само ленени препаски, нагазваха чак до подмишниците във водата, за да вържат подпухналите трупове. В своето вълнение те като че ли бяха забравили за постоянната заплаха от крокодили, които несъмнено дебнеха някъде из размътените зелени води. Всеки сезон тези кръвожадни дракони разкъсваха стотици хора. Понякога стават толкова дръзки, че излизат дори на брега, за да грабнат някое играещо си дете или пък селянка, която пере или налива вода.

Но сега всички се интересуваха от едно — да получат късче месо. Мъжете хващаха здраво въжетата и изтегляха убитите животни на брега. Докато труповете им се плъзгаха по калния бряг, от тях лека-полека се отлепяха многобройните рибки, които на стада бяха нападнали безжизнените тела, за да се нагостят. Попаднали на сушата, те пляскаха и се гърчеха в калта като паднали звезди.

Мъже и жени, стиснали ножове и брадви, пъплеха като мравки около плячката. Загубили разсъдък от лакомия, те разсичаха безмилостно гигантските туловища, ревейки и ръмжейки един срещу друг като лешоядите или хиените, наобиколили плячката на лъва, които се боричкат за всяко късче месо. Вечерта в храма щяха да очакват помощ от жреците тълпи нещастници, които в невниманието си са си отсекли по някой пръст или са забили до кост по ръцете или краката си опасните оръжия.

Аз също щях да имам доста работа, защото ми се носеше славата на лечител, по-опитен дори от жреците на Озирис. И при цялата си скромност трябва да призная, че тази ми репутация не е съвсем незаслужена, а Хор ми е свидетел, че таксите, които взимам, са далеч по-умерени от тези на светите люде. Господарят Интеф ми позволява да задържам за себе си до една трета от онова, което си спечеля. Така че въпреки робското си положение съм порядъчно заможен.

От кърмата на „Дъхът на Хор“ наблюдавах жалката пантомима на човешките слабости, която се разиграваше в краката ми. По традиция на народа се позволява да яде до насита от улова на брега, стига нищо да не бъде отнасяно у дома. Понеже живеем в плодородна земя, чиято почва се напоява и подхранва щедро от голямата река, общо взето, гладът е непознат. Но по-бедните съсловия могат да разчитат само на зърно и затова цели месеци минават, без да са вкусили месо. А освен всичко това празниците в чест на Озирис са време, когато всички задръжки биват забравени. На хората е позволено да се отдават, и то без никакви ограничения, на всички телесни сладости — ядене, пиене и плътска страст. На сутринта мнозина щяха да се оплакват от подути кореми, главоболие или пък да се разкайват за разхайтеността си, но беше още първият ден от празниците и никой не можеше да надмогне апетита си.