Уилбур Смит - Речният бог

Булката и младоженецът поведоха кервана, натоварен със зестрата на принцесата към равнината. Зад него Хюи и конярите водеха стадото от пет хиляди коня. Една част от тях бяха за извършената от нас услуга, а другата част бяха зестрата на Масара. Обаче, преди да стигнем разклонението на двете реки при Кебуи, забелязах пред нас тъмните петна по равнината.

Стадата гну се бяха завърнали от годишната си миграция.

Седмица след тази среща Жълтият удушвач повали етиопските коне.

Естествено ние с Хюи бяхме подготвени за завръщането на гну. Конярите бяха обучени да извършват трахеотомия и да лекуват раните с гореща смола, за да предотврати гангренясването, докато животното има шансове да се оправи след болестта.

Много дни никой от нас не спа, но накрая умряха две хиляди коня. Преди следващия прилив на Нил тези, които оцеляха, бяха достатъчно силни да започнат тренировките с колесници.

Когато водите придойдоха, жреците направиха жертвоприношения на боговете и се допитаха до гадатели за това, какво ни очаква през идващата година. Някои гадаеха по вътрешностите на принесени в жертва овце, други наблюдаваха полета на птиците, а трети се взираха в съдове, напълнени с вода от Нил. Предсказваха по различни начини.

Царица Лострис направи жертвоприношение на Хапи. Въпреки че аз също бях с нея, сърцето ми беше другаде. Не съм привърженик на Хор, както господаря Кратас и принц Мемнон. Ние поднесохме злато и слонова кост на нашия бог и се помолихме за съвет.

Боговете, както и хората невинаги са съгласни един с друг, но тази година се различаваше от изминалите. С изключение на боговете Анубис, Тот и богиня Нут небесното множество заговори в един глас. Анубис, Тот и Нут са по-маловажни божествени. Съветът им лесно можеше да бъде пренебрегнат. Всички велики богове — Амон Ра, Озирис, Хор, Хапи и Изида и още двеста други, дадоха един и същи съвет: „Настана време да се завърнете при свещената черна земя на Кемит.“

Господарят Кратас, който бе езичник в сърцето си и циник по природа, предположи, че това е заговор на жреците, които са се наговорили да сложат тези думи в устата на своите богове покровители. Изразих възмущението си от богохулството му, но дълбоко в душата си бях съгласен с Кратас.

Жреците са мекушави и обичат разкоша, а почти двадесет години ние бяхме странници и водехме войни с диви племена в Куш. Смятам, че жадуваха за приказната Тива дори повече от господарката. Вероятно не боговете, а хората бяха дали този съвет за нашето завръщане на север.

Царица Лострис събра държавния съвет и когато направи прокламация, че подкрепя продиктуваното от боговете, благородниците и жреците до един станаха и я поздравиха. Аз я възхвалявах както всички останали и тази нощ сънищата ми бяха изпълнени с видения от Тива, от онези отдавнашни дни, когато Танус, Лострис и аз бяхме млади и щастливи.

След смъртта на Танус армията остана без върховен командващ и военният съвет свика таен конклав. Разбира се, аз не присъствах на това събрание, но господарката ми преразказа всичко с подробности.

След продължителен спор и разискване командването било предложено на Кратас. Той се изправил пред тях и се изсмял.

— Аз съм войник. Аз следвам. Не водя. Дайте ми командването на шилуките и аз ще следвам някого до границите на смъртта и отвъд нея. — Извадил меча си и го насочил към принца. — Ето мъжа, когото бих последвал. Приветствам те, Мемнон! Да живее!

— Да живее! — извикали всички и господарката се усмихнала. Тя бе подготвила този изход на събитията с моя помощ.

Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.

Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.

Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.

Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.