Уилбур Смит - Речният бог

Но преди да извършим всичко това, отидох в истинската погребална зала да се сбогувам с Танус. Носех със себе си голям вързоп, увит в ленено платно. Когато застанах за последен път до царския саркофаг, накарах работниците да излязат. Щях да напусна гробницата последен и след мен входът щеше да бъде зазидан.

Когато останах сам, развързах вързопа. От него извадих дългия лък Ланата. Танус го бе нарекъл на името на господарката, а аз го бях направил за него. Това бе последният ми дар за него. Сложих го върху запечатания каменен капак на саркофага.

Във вързопа ми имаше още нещо. Дървена фигурка ушабти, която бях издялал. Положих я в долната част на саркофага. Докато я правех, бях сложил три медни огледала, така че да се виждам добре от всеки ъгъл. Куклата представляваше миниатюрен Таита.

До основата й бях написал думите: „Името ми е Таита. Лекар и поет. Архитект и философ. Твой приятел. Аз ще отговарям за теб.“ Когато напуснах гробницата, спрях на входа и погледнах назад за последен път.

— Сбогом, стари приятелю! — казах аз. — Щастлив съм, че те срещнах. Чакай ни от другата страна.

Завършването на царската гробница ми отне много месеци. Докато се оттегляхме по лабиринта, лично проверявах всяко тайно съоръжение.

Бях сам, защото господарката и принцът бяха заминали в планинската крепост на Престер Бени-Джон. Бяха отишли там с целия двор за подготовката на сватбата на Мемнон и Масара. Хюи се бе присъединил към тях, за да подбере коне от етиопските стада, които бяха част от възнаграждението за щурмуването на Адбар Сегед и спасяването на момичето.

Когато накрая работата ми в гробницата бе завършена и работниците бяха зазидали последния външен вход в скалата, аз също се отправих към планините по студените и ветровити проходи. Боях се, че ще пропусна сватбеното празненство, защото бях тръгнал твърде късно. Завършването на гробницата ми бе отнело повече време, отколкото очаквах. Пътувах толкова бързо, колкото конете можеха да понесат.

Стигнах в двореца на Престер Бени-Джон пет дни след сватбата и се отправих към мястото, където господарката и нейната свита се бе настанила.

— Не съм се усмихвала от последния път, когато те видях, Таита — посрещна ме тя. — Попей ми. Разкажи ми някоя от твоите истории. Накарай ме да се посмея.

Желанието й не беше от лесните, защото меланхолията бе проникнала дълбоко в душата й, а истината бе, че самият аз не бях весел и безгрижен. Усещах, че нещо повече от печал я разяжда. Скоро изоставихме опитите за развеселяване и заговорихме за държавните дела.

Може би това бе любов от пръв поглед, среща на две души, благословени от боговете, доколкото се отнасяше за двамата влюбени, но за останалите женитбата на Мемнон и Масара бе царска сватба и договор между две страни. Трябваше да се преговарят определена зестра, търговски съглашения, които да бъдат подписани между Царя на царете и регента на Египет.

Както бях предвидил, господарката отначало никак не бе очарована синът й да вземе жена от друга раса.

— Те се различават по всичко от нас, Таита. Боговете, на които се покланят, езика, който говорят, цвета на кожата им. Ох! Бих искала да си бе избрал момиче от нашия народ.

— Ще го направи — успокоих я аз. — Той ще се ожени за петдесет, вероятно сто египтянки. Също за жени от Либия, от хиксосите и други. Народите и расите, които той ще завладее в бъдеще, ще му доставят съпруги.

— Престани да ме дразниш, Таита — ядоса се тя и за миг старият й темперамент се възвърна. — Много добре ме разбираш. Другите ще бъдат държавни бракове. Този е съюз на две сърца.

Беше истина. Любовното обещание, което си бяха разменили Мемнон и Масара в бързо отминалите мигове край реката, сега ги бе завладяло.

Бях близо до тях в онези опияняващи дни. И двамата бяха благодарни за моето участие в техния романс. За тях бях приятел — човек, на когото можеха да се доверят напълно.

Не споделях опасенията на господарката. Въпреки че се различаваха, сърцата им бяха еднакви. И двамата притежаваха чувство за самоотверженост, силен дух, до известна степен безпощадност и жестокост, нужни за всеки владетел. Подхождаха си напълно. Бях сигурен, че тя никога няма да се опита да го отклони, а по-скоро щеше да го подтикне към велики дела. Бях доволен от ролята си на сватовник.

Един ясен планински ден пред очите на двадесет хиляди мъже и жени от Етиопия и Египет, които бяха се струпали по склоновете на хълмовете около тях, Мемнон и Масара застанаха заедно на брега на реката и счупиха съд с вода, която висшият жрец на Озирис бе загребал от Нил.