Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

С Паоло разнищихме още няколко фантастични сценария – телата на Фосет и спътниците му са превзети от червеи като това на Мъри, разболели са се от елефантиаза, отровени са от смъртоносни жаби, – докато и двамата заспахме в колата. На следващата сутрин изкачихме малко възвишение, за да стигнем до Поста Бакаири. На Фосет му бе отнело месец да се добере дотам от Куяба. На нас ни трябваха само два дни.

Районът на поста Бакаири се бе разраснал и сега бе обитаван от над осемстотин индианци. Отидохме до най-голямото село, където няколко десетки едноетажни къщи бяха строени в редове около прашен площад. Повечето постройки бяха от глина и бамбук, с тръстикови покриви, но някои от по-новите бяха с бетонни стени и ламаринени покриви, които дрънчаха под дъжда. Селото, макар и несъмнено бедно, вече имаше кладенец, трактор, сателитни чинии и електричество.

Когато пристигнахме, почти всички мъже, млади и стари, бяха на лов като подготовка за празничния ритуал по повод жътвата. Но Таукане каза, че има някой, с когото трябва да се срещнем. Заведе ни до къща, граничеща с площада, край редица от ароматни дървета манго. Влязохме в малка стая, от тавана на която висеше гола крушка, а покрай стената бяха разположени няколко дървени пейки.

Не след дълго от задна врата се показа дребна прегърбена жена. Държеше ръката на дете за опора и се придвижи бавно към нас, наклонена сякаш от силен вятър. Беше облечена в памучна рокля на цветя и имаше дълга побеляла коса, която обрамчваше толкова сбръчкано лице, че очите й бяха почти невидими. Усмивката й беше широка и разкриваше идеални бели зъби. Таукане обясни, че жената е най-старият жител на селото и е видяла експедицията на Фосет при минаването й оттук.

— Вероятно е последният жив човек, който ги е зърнал – каза.

Старицата седна на стол, а босите й крака едва достигаха до пода. Като използвах Таукане и Паоло да превеждат от английски на португалски, а после на бакаири, я попитах на колко години е.

— Не знам точната си възраст – отговори тя. – Но съм родена някъде около 1910 година. – После продължи: – Бях малко момиче, когато трима от външния свят дойдоха в селото ни. Помня ги, защото никога не бях виждала толкова бели хора с такива дълги бради. Майка ми каза: „Виж, дошли са християни!“.

Разправи как тримата изследователи си устроили лагер в новото училище на селото, което вече не съществува.

— Беше много хубава сграда – вметна тя. – Не знаехме кои са те, но беше ясно, че са важни хора, защото спяха в училището.

Спомних си как в писмо Джак Фосет споменава, че са спели в училище.

Тя заговори отново:

— Помня, че бяха високи, много високи. Един от тях носеше странна раница. Приличаше на тапир.

Попитах я какво е било селото тогава. Отговори, че по времето, когато дошли Фосет и хората му, всичко се променяло.

— Бразилските военни ни наредиха да се обличаме с дрехи и дадоха на всеки от нас ново име – каза тя. – Истинското ми име беше Комаеда Бакаири, но е ми казаха, че вече съм Лауринда. Така че станах Лауринда. – Спомни си масовата болест, която Фосет описва в писмата си. – Хората ни се събуждаха с кашлица и отиваха на реката да я промият, но не помагаше – обясни.

След малко Лауринда стана и излезе навън. Тръгнахме след нея и видяхме планината, в която Джак се е взирал с такава почуда.

— Тримата тръгнаха в тази посока – каза тя. – Отвъд върховете. Хората казваха, че отвъд върховете няма бели хора, но те натам тръгнаха. Чакахме ги да се върнат, но никога не се случи.

Попитах я дали е чувала за градове отвъд планините, които индианците са построили преди векове.Тя отвърна, че не знае за такива, но посочи към стените на къщата си и каза, че предците й разправяли за къщи на бакаири, които били много по-големи и разкошни.

— Били направени от палмови листа от дърветата бурити и били два пъти по-високи и много красиви – каза ми.

Някои от ловците се върнаха, понесли убити елени, мравояди и глигани. На площада правителствен чиновник опъваше голям киноекран. Обясниха ми, че ще бъде показан документален филм, запознаващ индианците със смисъла на ритуала за жътвата, който им предстоеше да празнуват и който бе част от легендата за произхода им. Преди правителството се бе борило да премахне традициите на бакаири, а сега се стремеше да ги възроди. Старицата наблюдаваше случващото се от прага си.

— Новите поколения още изпълняват някои от старите церемонии, но не са толкова богати и красиви – каза тя. – Не ги е грижа за занаятите и танците. Опитвам се да им разправя стари истории, но не се интересуват. Не разбират, че те са ни направили каквито сме.