Карл Май - Една загадка

— Добре. Елате, храбри мъже на хамавандите! Оставете засега камъните да си лежат, трябва да се направи път, по който да вкараме пленените давудийехи в кауша!

Той подкара усърдно хамавандите пред себе си. Те му се подчиниха и само Адзи остана, за да ме попита угрижено:

— Ефенди, можа ли нещо да узнаеш за брат ми Шевин и неговото момче Худир?

— Мъж на име Шевин хората там горе не познават — отговорих.

— Значи людете, които търсим, не се намират в кулата! Ние трябва да продължим издирването.

— Как може човек да има успех при издирването на хора, за които не е научил истината?

— Не е научил истината? Какво искаш да речеш с тези думи?

— Брат ти наистина ли се казва Шевин?

— Не.

— Той наистина ли ти е брат?

— Не.

— И твоето име е Адзи?

— Да.

— В такъв случай съжалявам, не мога да ти помогна. Пленници имаше в куллука, вярно, но това не са хората, които търсиш. Това беше един прочут кюрдски герой със своя малък син и неколцина воини.

— Аллах! Известно ли ти е името му? — попита тя бързо и с голямо напрежение.

— То е Ямир.

— Ямир… Ямир! Той е бил в куллука? Значи сега вече не е? Къде е сега? Кажи ми бързо!

— Потърси го сама! Щом имаш толкова малко доверие в Кара бен Немзи, че да искаш неговата помощ, наистина, но да криеш от него истинското си положение и име, то не бива да се учудваш, ако той отдръпне ръка от теб. За толкова слаби ли считаш очите ми, че да не мога да отлича жената? Ще те помоля отсега нататък да правиш каквото ти харесва, но аз повече нямам никаква работа с Шевин!

Аз я оставих в нейната обърканост и отидох при Ингджа, която стоеше с Мада на при усърдно работещите мъже и ги наблюдаваше.

— Имам една молба — казах й. — Мога ли да се надявам, че ще я изпълниш?

— С удоволствие, ефенди, стига да съм в състояние! — отговори тя.

— В състояние си. Промуши се покрай тези мъже и помежду скалите. Отвън те очаква една радостна изненада.

Сега закрачих към намиращото се зад камъни и храсти място, където бях оставил дрехите си, и отново се преоблякох. Още не бях съвсем готов и чух високо радостно ликуване — мигът на срещата беше настъпил. Не побързах, защото на сърцето принадлежи първото, висше право. Но само след късо време Халеф довтаса с такъв гръм и трясък в храстите, че едва не ме събори, и закрещя, силно зачервен от възбуда:

— Мискин, ей това си ти, сихди! Такъв шамар не съм очаквал от теб!

— Какъв шамар?

— Без думица да кажеш, ми измъкна цялата слава изпод носа!

— Нима я имаше вече под носа?

— Да! Или куллукът не се намираше под носа ми също както под твоя? Налагаше ли се да освобождаваш тези хора, без да ме вземеш със себе си?

— Униформата добре ли ти беше?

— Не. Но това все пак не е причина да извършиш делото в мое отсъствие. Ти трябваше непременно да дойдеш да ме вземеш!

— И да не използвам възможността? Тогава клетите хора можеха до смъртта си да останат в кулата. Халеф, ама що за… мискин си!

— Аз?

— Да. Ти нарече така мен, но самият си такъв. Който заради осъдително самохвалство иска да остави в несрета ближните си, които могат да бъдат спасени веднага, но на него му изнася да им помогне по-късно, той е един себичен човек, един… мискин! Тъй, сега знаеш кой заслужава тази характеристика, ти или аз!

Оставих го да стърчи на мястото си и се отдалечих. Та нали знаех, че много скоро ще бъде пак радушно разположен към мен.

Когато излязох от «гардеробната» си, Ингджа се завтече със сияещи очи към мен и ми стисна ръката:

— Това беше една голяма, една безкрайна радост, ефенди! Чрез твоята доброта аз първа имах възможността да поздравя Марах Дуримех и другите спасени. Благодаря ти!

Мадана, прелестната Магданозка, беше също тук. Нейното запленение беше толкова голямо, че не бе в състояние да го овладее. Тя поиска разрешение да ме прегърне и понеже магданозът е една много полезна подправка, аз й позволих.

После към мен се втурна устремно Адзи, която няма да окачествявам вече с мъжкото «той» и ми направи признание:

— Ефенди, аз постъпих много несправедливо спрямо теб! Съзнавам, че държането ми трябва да те е оскърбило. Ти ми желаеше доброто и рискува всичко, за да спасиш моя мъж и детето ми. Благодаря ти от все сърце, като те моля за прошка!

Казах й, че не съм се почувствал оскърбен и че урокът, който преди малко отправих към нея, трябва да бъде приет в съвсем друг смисъл. Всички се заблъскаха към мен. Аз тръгнах, така да се каже, от ръка на ръка. Хората искаха да знаят как съм подхванал нещата, та за толкова кратко време съм постигнал успех. Разказах им с пестеливи думи. Отделните детайли от събитията се бяха съчетали толкова благоприятно, че бе необходимо само едно протягане на ръка, за да се оберат плодовете. С това те обаче не искаха да се съгласят. Ямир призна грешката, която аз бях поправил, и ме увери в своето непреходно приятелство и благодарност. Най-речовит беше Халеф. Той беше дошъл след мен, чул доклада ми и сега се възползва от първата пауза да викне с надалеч отекващ глас: