Карл Май - Една загадка

Какъв успех! Мюлазимът си замина с удостоверението за предаване на поста и давудийехите също бяха запрашили през девет баира. Сега оставаха само още войниците, на които личеше, че най ще им бъде добре да се скрият някъде. Те стояха при портата и гледаха с копнеж след кюрдите. Нямаше ни един сред тях, чиито духовни дарби да затруднят намерението ми. Те изглеждаха също така некадърни като дръгливите си кранти, които стояха сега сами с моята в двора. Нямаше да бъде трудно да ги обезвредя.

Най-напред отидох отново в кулата и се качих при Марах Дуримех. Отстраних зарезващите греди, отворих вратата и влязох при нея. Тя стоеше все още изправена по средата на помещението и сега протегна ръце към мен.

— Знаех, че ще дойдеш пак. Бъди благословен, ефенди! Бог те праща при мен в подходящото време, защото зная, че скоро трябваше да бъда отведена надалеч, където щях да намеря само омраза и несправедливост, а не любов и справедливост. Някога си взех с теб сбогом за цял живот, а ето че очите ми отново могат да те зърнат! Какво блаженство! Ти си мой син, мое дете, не от плътта, но от стремежа на моята и твоята душа, в духовния начин на живот, който ни води към една и съща цел нагоре. Затова нашите земни пътеки се срещат отново и затова си пратен да ме отведеш обратно при тези, в чиято любов живея още тук на земята. Аз няма да те питам откъде и как си дошъл, няма да те питам също как и накъде ще ме отведеш; ти си тук и аз ще те следвам. Ето, хвани ме за ръка!

Аз притиснах ръцете й до устните си и я изведох мълчаливо навън и после долу в двора, където заповядах на войниците да сгънат шинелите си — те отдавна вече не бяха такива — като възглавница, на която тя седна. После петимата бедни дяволи трябваше да ме последват нагоре, където бе затворена Марах Дуримех. Те имаха при себе си само щиковете. Когато сега влязоха и ме погледнаха в очакване, аз извадих револвера, насочих дулото към тях, изнесох се вън пред вратата и им обясних:

— Сега затварям вратата и си тръгвам с пленниците. Дръжте се до довечера спокойно, после можете да започнете разединяването на отделните талпи, което е лесно възможно с помощта на остриетата ви. След като успеете, можете да правите каквото искате!

Никой от тях не се помръдна. Моето поведение им беше непонятно. Аз бутнах вратата, без да ми бъде попречено, сложих напреко гредите и слязох отново по двете стълбища. Долу лежаха въжетата. За да е по-лесно изкатерването бяха снабдени с възли, а на края си имаха здрави клупове.

— Ямир! — викнах надолу. — Отговори! Чуваш ли ме?

Долу остана тихо. Тогава продължих:

— Твоята жена дойде с нас. От нея знам, че си чувал, за мен. Казвам се Кара бен Немзи и побързах да дойда да ви освободя. Разкарах мюлазима и давудийехите с хитрост и сега ви спускам въжето. Вържете най-напред за него здраво момчето, че да го изтегля!

— Не — извика тогава един глас. — Преди да ти го поверя, трябва първо аз да те видя. Аз самият идвам. Дръж здраво!

Спуснах въжето и увих горния край около един издаден камък от рамката на вратата. След няколко мига пред мен стоеше един кюрд, в който веднага си личеше изтъкнатият воин. Той ме погледна изпитателно.

— Ти си се нарекъл Шевин, но си самият Ямир? — попитах, издържайки погледа му.

— Да — отговори той. — А ти претендираш да си Кара бен Немзи? Докажи го!

— Как мога да го докажа? Огледай се! Ще установиш, че всички пазачи са се махнали.

— Знам, че Кара бен Немзи има на шията си белег от дълбока рана с нож. Покажи ми го!

Извъртях се така, че да го види.

— Ти си наистина! Хамдулиллах! И казваш, че моята жена била също тук?

— Да.

— Знаех си аз, че ще дойде! Къде е тя?

— Засега в едно скривалище тук наблизо.

— Как и къде я срещна, защо си сам тук и…

— Моля те сега да не питаш — прекъснах го аз. — Това, което искаш да узнаеш, трябва да разкажа и на другите и не ми се ще да го правя два пъти. По-добре нека побързаме да изчезнем оттук. Ето, вземи въжето, да помогнем и на останалите!

Няколко изговорени надолу думи бяха достатъчни да уведомят хората му, че той се е убедил в истинността на моите думи. Пратиха първо Худир, а после се изкачиха и те. Външният им вид беше лош. Бяха страдали повече от нечистотията и зловонията отколкото от глад и жажда.

Сега бяха изречени куп въпроси, на които трябваше да отговоря. Аз ги помолих да потърпят с това и сега преди всичко друго да напуснат с мен куллука. Те не знаеха нищо за Марах Дуримех и когато излязоха на двора, бяха изненадани при вида на старицата.