— Коя е тази жена? — попита ме Ямир.
— Също пленница — отвърнах. — Нейната родина е областта при Горни Заб.
— Да не би Лизан, Раола, Шурд и другите намиращи се в онази посока там селища?
— Да.
Тогава той пристъпи към нея, коленичи и помоли:
— Ти не си никоя друга, освен Марах Дуримех, любимката на Небето и ангелът на всички хора. Благослови ме!
Тя като че се пробуди от дълбок унес. Една прекрасна, неземна усмивка премина по лицето й, после сложи ръце на главата му.
— Който желае Божията благословия, той вече е благословен чрез това желание. Господ да бъде с теб нине и вовеки, нека крилете на неговите пратеници те пазят отвред и пътеката ти никога да не приближава провалата на тези, които се противят на Бога. Това ти пожелава Марах Дуримех!
Колениченето на гордия мъж беше станало така естествено и от само себе си и думите на старицата прозвучаха така тържествено и грабващо, че сцената ми оказа дълбоко въздействие. Имах чувството, че тази благословия се бе спуснала от един друг свят.
В близост до вратата бяха облегнати пушките на войниците. Кюрдите си ги присвоиха. Но да посегнат и на старите, преуморени кранти, нямаха желание. Те си останаха следователно неоспорвано притежание на падишаха. Ние вдигнахме Марах Дуримех на моя кон, който бе поведен грижливо от двама хамаванди, и се заспускахме по хълма. На идване аз се бях надявал, че делото ми ще успее, но че ще може да стане толкова бързо и толкова лесно, наистина не си го бях мислил.
Долу свихме в гората и после в късото дере. Тъй като исках да спестя на Марах Дуримех трудното изкачване по баира, спрях на мястото, където се намираше гъсто обраслият някогашен отток на езерото. Там я свалихме от коня. Аз исках да се насладя на гледката на една голяма, радостна изненада и ето защо помолих моите придружители да чакат на това място, докато дойда да ги взема. После се запровирах между скалите и през папратите към нашето скривалище.
Когато видях пред себе си откритото пространство, ме напуши сърдечен смях. Каква шетня и движение имаше само тук! Всички, като изключим капитана, който бе вързан за едно дърво, мъкнеха с пот по лицата камъни, за да ги нареждат един до и върху друг по плана на хаджията. Беше очертан един такъв огромен четириъгълник, сякаш в него трябваше да бъде напъхано цяло кюрдско племе. Характеристиката «с пот на лицата» трябва да се приеме съвсем буквално. Най-развеселяващо въздействаше дълбоката тишина и мълчание, при които се трепеха хората. Дори Халеф не изричаше нито дума; той се разпореждаше с жестове, които бяха, наистина, повече от изразителни. Скачаше от едно място на друго и влагаше толкова въодушевление в работата, сякаш от това зависеше спасението на душата му. Ето, че чу смеха ми, и се обърна. Като ме съгледа, пусна големия камък, който тъкмо се канеше да замъкне на мястото на неговото предназначение, и ми викна:
— Ти си отново тук, сихди? Смееш се, и то така високо? Не ни ли заповяда да се държим тихо?
— Вече можете да говорите високо, да, дори да викате — отвърнах. — Аз съм убеден, че давудийехите няма да ви чуят.
— Да кажем тогава хвала и слава на Аллах! При толкоз тежка работа да не бива да обелиш дума е прекалено много да се иска все пак от човек, който не е ням. Виж творението ми! Не се ли прехласваш? Не е ли всеки отделен камък свидетел на моите духовни дарования, на моя разсъдък в цялата негова широта? Може ли дълготата на твоя нявга да изобрети такъв ми ти един строеж? Моля те, отговори ми на въпроса!
— Мда-а, аз едвам сега те опознавам в цялото ти величие, драги Халеф. Ти непременно е трябвало да станеш майстор дюлгерин!
— Благодаря ти! Като шейх на хаддедихните се чувствам по-добре. Мъкненето на тежки камъни нарушава ритъма на сърцето и безпокои убеждението за добро здравословно състояние. Достатъчно е, че признаваш всичките ми различни дарби. Ами как стоят нещата при теб? Ти се канеше да вървиш към куллука. Беше ли горе?
— Да.
— И вече си долу? Ония не са искали, види се, да те приемат като капитан. Ти искаш всичко сам да правиш. Ако ме беше взел със себе си, моите думи и камшикът ми щяха да ти създадат почитание. Ама така ти ни развали възможността за успех!
— Не съвсем!
— Тъй ли? Не съвсем? Значи тя все още е налице?
— Да.
— Може ли и аз да се включа?
— Естествено.
— Хубаво! Какво трябва да свърша?
— Най-напред да идеш с няколко мъже до мястото, от което сега влязох, и с помощта на ножовете да отстраните гъсталака, та да се освободи входът. Но веднага! Спешно е!
Читать дальше