Карл Май - Една загадка

— Знаеш ли също кои са?

— Толкова добре като теб. Шейхът не можеше все пак да го държи в тайна от мен. Че Ямир дойде насам под фалшиво име, беше непростима непредпазливост от негова страна. Един толкова прочут предводител винаги трябва да очаква, че ще бъде разпознат.

— Ти го кориш и все пак той лежи и на твоята съвест!

— Защо?

— Ако не бяхте разпространявали мълвата, че старата върши чудеса, то нямаше да идват толкова много хора, а също той.

— Това го правеха давудийехите за своя изгода, аз не съм ги съветвал такова нещо.

— Но си го търпял?

— Защото делът от даровете, които получавах, беше тук единственият ми приход. Ти нали самият знаеш как стои работата с нашата заплата. Ние я получаваме толкова рядко. И тъй като човек трябва да живее, той се принуждава по някакъв начин да си докарва приходи.

— Но жената, както предполагам, изобщо не знае, че е считана за лечителка и чудодейка?

— Не. За това тя не знае нищо.

— Как може да общува с хората, без да го узнава?

— Ние я оставяме с вярата, че тези хора желаят да се моли за тях. Тя има право да отива до портата при тях, но не и да говори с тях. Там слага ръцете си върху им и се моли. Това е всичко, което става. Удобно ли ще ти бъде сега да ти я покажа?

— Да. Известно ли ти е нейното истинско име?

— Не. Беше ми забранено да питам. А на теб?

— Да, аз го знам.

— Значи ти си по-дълбоко посветен от мен, ама не си пратен от каимакамина, а от пашата. Може ли да узная името от теб?

— Не. След като не го знаеш, нямам право да ти го казвам.

— Тогава ела! Тя е тук горе.

Сега се молех Марах Дуримех да не ме познае или да не ме издаде с нещо, ако това се случи. Той ме отведе едно стълбище по-високо. Тук имаше една яка, скована от талпи врата, подлостена от две напречни греди. Той ги отстрани и отвори. Откри се едно голямо, много мръсно помещение, което получаваше въздух и светлина от два тесни отвора. Тук седеше тя на една стара, скъсана черга до стената. Беше сключила ръце и явно се молеше.

Да, това беше Марах Дуримех! Беше загърната както по-рано в широка тъмна наметка, от която мършавото й лице поглеждаше като мъртвешка глава. И днес нейните дебели, белоснежни плитки висяха почти до земята, когато се изправи бавно при нашата поява.

При шума от влизането ни тя навярно беше очаквала само мюлазима. Сега освен него видя да пристъпва и втори, поради което отправи изпитателни очи към мен. Нито мигла, нито бръчка от лицето й не трепна. Погледът й идваше към мен сякаш от далечни, далечни далнини, за които познание няма, а устните й не се раздвижиха нито за сричка. Имаше вид, като че не дишаше. Впечатлението, което правеше, не беше за мъртвец, както беше казал мюлазимът, а за едно неземно, едно… няма дума за това. Аз почувствах едно дълбоко благоговение вместо ужас.

— Този юзбаши е дошъл да ме смени и да те пази вместо мен — каза мюлазимът. — Надявам се, че ще му създаваш толкова малко грижи колкото на мен!

Гласът му беше несигурен, той се страхуваше от нея.

— Неговото идване е благословено! — изговори тя бавно и с дълбок, убедителен тон, от което добре можех да заключа, че ме е познала.

— Имаш ли някакво желание? — попитах.

Тя наклони леко глава настрани и се заслуша към мен. По лицето й плъзна щастлива усмивка като на човек, до чието ухо е достигнал дълго очакваният звук. После отговори:

— Моето единствено желание е Бог. Който живее в него и неговата любов, не се нуждае от други желания.

— Ти каза истината! Той знае подходящия миг за всичко, което служи за наше благоденствие.

След тези думи аз се обърнах и излязох. Мюлазимът ме последва и подлости отново вратата. После ме поведе надолу към подземния кауш. Там каза:

— Тук долу са пъхнати камавандите. Ти не ги чуваш и виждаш, защото е дълбоко и тъмно, а те са достатъчно горди да не изговорят гласно нито дума. Само понякога се чува за миг изплакването на момчето.

— С помощта на тези въжета ли бяха спуснати? — осведомих се аз.

— Да.

— Как стоят нещата с яденето и пиенето?

— Спускаме им веднъж на ден вода в една кратуна и също хляб, който един кюрд пече от брашно и вода на открит огън. Мога ли да ти дам още някакви сведения?

— Не, тези са достатъчни. Сега знам всичко.

— Значи си готов да поемеш поста?

— Да.

— И мога да потегля?

— Веднага щом поискаш.

— В такъв случай ще те помоля да ми удостовериш всичко писмено!

— Ще ти впиша удостоверението в документа на каимакамина.

— Да, стори го! Моля те да влезеш с мен вътре!