Карл Май - Край развалините на Вавилон

След като бяхме яздили известно време, забелязахме от лявата ни страна една светлинка, която явно бе от огън. Обуздахме конете и Халеф каза:

— Сихди, предполагам, че скривалището е там. Брегът, на който гори огънят, е по-нисък от равнината. Затова се вижда само сиянието, но не самият огън. Прав ли съм според теб?

— Възможно е да си улучил вярното — рекох.

— Ние ще отидем да разберем кой се намира там, нали?

— Ние? Ако ще трябва да се проучи тая работа, то е достатъчно да се промъкна само аз.

— Аллах! Защо все ти искаш да си този, комуто да се пада славата на откритията? Аз те познавам твърде точно, за да приема, наистина, че това е зложелателство от твоя страна. Ти вероятно отново ще яхнеш познатото седло, за да препуснеш отпреде ми с твоята преобична предпазливост?

— Така ще постъпя действително.

— А знаеш ли само колко дълбоко ме наскърбява това! Вярно, аз по-рано, по време на нашето запознанство, бях малко избухлив и може би и лекомислен, но за това беше виновна моята младост, това вече отмина. Сега съм притежател на харем с най-добрата жена на земната любов и имам син, който се ръководи според правилата на моята мъдрост и възпитание. Ако ти въпреки всичко ме считаш още за лекомислен, то това ще е оскърбление, за което на всеки, освен теб, бих отговорил с камшика. Аз изисквам като доказателство за твоето приятелство да ме пуснеш да отида и проуча що за хора са наклали огъня.

Какво можех да направя срещу такава настойчивост? Чувствах се задължен да отхвърля молбата му, защото го познавах и знаех, че не мога да го пусна спокойно да отиде. Но не ми даваше сърце да му причиня мъка, като не изпълня неговото желание. Ето защо след известно противене му дадох съгласието си, което много го зарадва. Сега се искаше да се огледаме за някое място за конете, където да останат, в случай че се наложеше да последвам Халеф. Той не искаше да се съгласи, наистина, с необходимостта от тази мярка, но този път прокарах волята си. Не се наложи дълго да търсим — последната дълбока канавка, която бяхме прекосили, ми се видя най-подходяща. Ако животните се намираха долу, дори и през деня можеха да бъдат забелязани само ако някое неблагоприятно обстоятелство доведеше някого наблизо.

И тъй, насочихме се обратно и трябваше да яздим приблизително пет минути, докато стигнем въпросната долчинка. Светлината на звездите преди малко ни я беше показала ясно, а и сега ни помогна да се спуснем удобно. След като Халеф остави огнестрелните си оръжия, които не биваше да взема в разузнавателния си набег, отново се изкачихме. Сиянието на огъня можеше и оттук да се различи, но само защото го знаехме.

— Ще ти трябва може би половин час, за да отидеш дотам — казах аз. — По обратния път можеш да бъдеш по-бърз. Давам ти час и половина, но най-много! Чуваш ли? Ние трябва още преди пристигането на персийците да бъдем при руините, така че и това време е цяла вечност. Повече не мога да ти отпусна.

— Аз не се нуждая от толкова много.

— Напротив! При промъкването трябва да бъдеш предпазлив, това изисква време. Известно време ще се задържиш и там, макар направо да ти забранявам да приближаваш толкова, че да подслушаш хората. Това ще е опасно само за теб.

— Защо за мен? Аз съм убеден, че ще мога да го направя също така добре като теб.

— Не ме карай в последния миг да те задържа! Знаеш съмненията ми и въпреки това проявяваш самоувереност, която отново ме разколебава!

— Сихди, какво ли си мислиш за мен, та ми говориш по тоя начин! Ако те чуеше Ханнех, перлата на всички скъпоценности по земята и морето, щеше да ме сметне за пайтак и сапък, макар да е убедена, че мога да постигна не по-малко от всеки храбър мъж и герой. Сега тръгвам и сигурно благополучно ще се върна. Аллах да бъде с теб!

— Пожелавам по-добре теб да съпровожда! — отговорих аз. После вече не чувах стъпките му.

Има глупости, които човек осъзнава едва по-късно, но и такива, които схваща на часа. Към втория вид принадлежеше извършената сега от мен. Едва беше изчезнал Халеф, и ми се дощя да го повикам обратно и щеше да е по-добре и за него, и за мен да го бях сторил. Но аз го обичах твърде много, за да му причиня това оскърбление, толкова повече че вече беше поел по разузнавателния път. Слязох отново в падината и седнах при конете.

Когато човек е извършил нещо, което е предпочитал по-добре да не извърши, изпитва едно тягостно усещане, което завладява не само душата, но и тялото му. Така е поне при мен. Докато седях сега в канавката, имах чувството, сякаш съм ял нещо вредно. Познавам хора, които твърдят, че душата напуска при смъртта човешкото тяло в областта на plexus Solaris [237] plexus Solaris (лат.) — слънчев сплит — б. пр. , и че този plexus изобщо се намирал в най-тясна връзка с душевния живот. Аз не съм имал нито възможност, нито време да споря с някого за някакъв си plexus, но като честен мъж трябва да призная, че след всяка неразумност винаги имам едно неприятно усещане в онази част на тялото, която се явява център на моя plexus. Той и сега ме осведоми за моето недоволство и за жалост не ми бе възможно да му докажа, че не е прав. С една дума, бях крайно недоволен от себе си.