Карл Май - Край развалините на Вавилон

«При реките Вавилонски там седнахме.

И плакахме, когато поменахме Сиона.

На върбите всред него

окачихме китарите си.

Защото които ни бяха пленили

там поискаха от нас думи на песни;

и които бяха ни запустили,

поискаха веселие и казваха:

Попейте ни от Сионските песни.

Как да пеем песента Господня

на чужда земя?» [238] Псалми, Псалом 137 (по слав. 136) — б. нем. изд.

Може би тук, където лежах, също са седели такива несретници и са гледали носталгично към водите и възвишенията, през които водел пътят към Палестина. А когато свършели с воплите си тук, в самотата, се качвали на тръстиковите си салове, за да се прехвърлят на другия бряг, където се намирали ниските им колиби.

Това бе реката още от онова време, а вдясно от мен, долу във водата, лежеше един тръстиков сал със същата форма, каквато са имали тези плавателни средства и в онези времена — кръгли и с нисък тумбест борд като някой голям, леко плаващ панер. Този сал беше наполовина скрит от гъстия тамарисков шубрак, който беше избуял почти до непроходимост по протежението на брега. Можеше да се види само едно свободно от храсталак място. Там гореше огънят, при който забелязах само един-единствен мъж. Втори бедуин клечеше при водата с хвърлена въдица.

Каква мирна картина! Къде имаше тук макар и само следа от опасност за мен? Нима се намирах при търсеното скривалище, за което хората вярваха, че нощем тук се подвизавали духовете на убитите? Или тези двама мъже бяха само безобидни рибари, които искаха да направят сега в мрака улов, за да го продадат на утрото долу в Хиле? Нещо се противеше в мен да ги сметна за толкова непринудени, както изглеждаха. В едно такова тръстиково средство за плаване, което се върти около собствената си ос, да гребеш цели два часа срещу течението не е работа, дето някой ще ти предприеме заради риболов, който дори може да не даде резултат. Същевременно точно тази миролюбивост подсили моите подозрения. Струваше ми се твърде изкуствена. Казах си, че зад това, както се изразяват хората, нещо се крие, и щях да оставя двамата мъже спокойно и несмущавано да си играят ролята, ако не бях дошъл заради Халеф. Трябваше да знам защо не се бе върнал, а това можех да узная само тук. Кой знае какво му бяха сторили! Всяка минута можеше да е скъпоценна и ето защо не биваше бездейно да чакам дали на рибаря ще му клъвне някоя риба, или не. Исках най-напред да разбера дали тези двама души са наистина тук сами и реших да пропълзя по протежение на високия ръб на брега, за да проверя дали някой не се крие долу в шубрака. И тъй, заприбутвах се предпазливо по земята в споменатата посока.

Мина може би повече от четвърт час, докато претърся голия тук участък дотам, откъдето започваше долу храсталакът. Сега лежах и размишлявах. Въпреки острите си очи и уши не бях забелязал и доловил нищо. Ако някой се беше скрил тук и ми устройваше засада, това можеше да е само в гъсталака. Трябваше да се смъкна долу, но това беше както трудно, така и опасно. Трудно, тъй като горната част на откосъд се състоеше от дълбок, неустойчив пясък, с който вероятно щях да се свлека долу, и опасно, защото щях да бъда открит от всеки, който се криеше там долу, ако се плъзнех оттук. Имаше, наистина, и друг начин да изпълня целта си: можех да продължа по-нататък пътя си, да потърся после водата, и покрай нея отново да се промъкна обратно. Така щях да избегна спускането от височината на откоса, светлината на огъня нямаше да пада върху мен и не съществуваше възможност да бъда забелязан. Но това изискваше повече време, отколкото можех да си позволя за тези немаловажни приготовления. Може би все пак щеше да ми се удаде да се смъкна незабелязано още тук и може би пясъчният откос притежаваше по-голяма устойчивост, отколкото си мислех. По него имаше някакви по-тъмни местенца, които взех за камъни или поздрави участъци, чийто цвят изпъкваше на светлия пясък. Близо до мен имаше две такива места и странично напред още три. Но като взех предвид и останалите обстоятелства, се реших все пак на споменатия обходен път и ето как продължих бавно да пълзя напред.

Така след няколко мига достигнах двете най-близко лежащи до мен тъмни места. Поисках да ги отмина, но замрях, защото те се размърдаха! Да не би камъните да тръгваха да се търкалят с ръба на откоса поради причинения от мен натиск? Не, та това изобщо не бяха камъни, а от пясъка внезапно се стрелнаха четири ръце, вкопчиха се в гърлото и мишниците ми и един глас се развика: