Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Тези двама души изобщо са хора на насилието, които отдавна вече са заслужили да бъдат нашибани до смърт.

— Познаваш ли ги? — попита наместникът.

— Да. Бих могъл твърде много да ти разказвам за тях, но напълно достатъчно е да те осведомя за едно тяхно злодеяние. Те се спускали с един келлек по Тигър и през нощта нападнали, вързали и ограбили, а после пребили почти до смърт едни мои приятели, които били пристанали до брега и спокойно си спели.

— Аллах! Знаеш ли го със сигурност?

— Да. Тук даже има един свидетел, който може да се закълне в това.

— Кой?

— Сафи, дето седи ей там.

— Къде се е случила тая работа?

— Над Багдад.

— Значи мястото на извършителството лежи извън моята област и аз за съжаление не мога да отсъждам по това деяние.

— Знам, но съм убеден, че то ще бъде притурено в сметката за изостряне на днешното им наказание.

— Аз ще се погрижа тези кучета да не могат да свършат още някоя поразия.

— Тогава ще те помоля особено да вземеш предвид обстоятелството, че единият от тях е християнин! Другият се представя за шейх на хаддедихните — една лъжа, по-голяма от която човек не може да си въобрази. Необходимо е само да го погледнеш, та веднага да си наясно с него. Аз твърдя, че той е отлъчен от племето си конекрадец. По какъв друг начин ще ти се докопат подобни хайлази до такива животни? Кой знае от какъв знатен господар са ги откраднали, защото само много богати и високопоставени люде могат да притежават такава «чиста кръв». Ако им секвестираш арапите и разследваш нещата, скоро ще узнаеш кому в действителност принадлежат и с връщането им ще окажеш услуга, която ще ти бъде високо зачетена.

На санджаки веднага му просветна и той отвърна бързо:

— Аз съм изцяло на твое мнение и ще наредя да бият тези маскари по ходилата, додето направят признание и ми кажат къде да търся законния собственик на конете. Сега си седни отново, защото от мен се иска да им покажа, че на техните престъпни мурафети тук ще бъде турен един справедлив край… Да дойде дейнекджи с хората си!

При тази заповед един слуга се отдалечи и скоро след това доведе споменатия. Дейнекджията — дума, която най-добре може да се преведе с «майстор на тоягата» — заема служба, чието упражняване се отразява много болезнено на предадените му хора. Макар и да се занимава с други занятия, свързани със земната справедливост, то любимата му дейност е насочена все таки към онези телесни части, които са особено чувствителни, а именно ходилата. Вярно, на никой дейнекджи още не се е отдавала възможност да подхвърли чувствителността на моите на любвеобилна проверка, ала въпреки това мога да се поставя в положението на някой беден дявол, комуто е съдено да понесе този ориенталски начин на изпълнение на присъда. Не е за чудене наистина, че господин дейнекджията се радва навсякъде там на страх и уважение.

Той приближи, с достолепна стойка, притиснал под мишница около дузина пръчки. Следваха го подчинените му — «чираците на тоягата». Те носеха дървено съоръжение, приличащо на пейка, на която липсват двата крака. На тяхно място бяха прикачени два каиша. Тази пейка бива наричана от арабски говорещите познавачи на нещата Джамал ’л Алам [201] Джамал ’л Алам — Камила на болките — б. а. .

Употребата на този много целесъобразно стъкмен инструмент става по следния начин: Пейката се слага на земята така, че двата й крака — те са в единия край — да стърчат нагоре. После злосторникът получава покана да заеме място. Той ляга на пейката, и то с гръб нагоре, за който няма защо да се страхува. След това единият каиш му се притяга през тила, а другият — през тялото и плътно прилепналите ръце, така че не може да помръдне. Подбедриците биват извити нагоре и здраво вързани за краката на пейката, при което голите стъпала се озовават в наклонено положение — най-удобното за радушното намерение на дейнекджи. Когато бъде постигнато това Хал ел Кабул [202] Хал ел Кабул — Положение на приема — б. а. , то важните приготовления са привършени и майсторът разпределя пръчките сред чираците, които раздават ударите по предписания начин върху стъпалата, а той следи да не липсва нищо от отредения брой и сила.

Та значи и за нас бе донесена и поставена отпреде ни една такава обичана «камила на болките», след което повиканите за процедурата отстъпиха няколко крачки назад и застинаха в изпълнена с очакване стойка. Забелязах как очите на околностоящите заблестяха и лицата им възприеха празнично-радостен израз. Санджаки посочи пейката на мъченията с ръка и ни отправи предупреждението: