Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Ето че си имаш последиците! Сега си отговаряй също! Който не е конепознавач, той не бива да раздава заповеди, от чийто ефект никой нищо не разбира!

Видя се, че чиновникът поиска гневно да отхвърли това оскърбление. Но полковникът направи успокоителен жест и му подметна няколко думи, които ние поради гюрюлтията не разбрахме. След това получихме желаното и също възнамерявано нареждане:

— Възседнете отново! Временно ви е позволено. По-късно ще съумеем да ви обуздаем ведно с бестиите ви.

— Ще го сторим — рече Халеф покровителствено. — Но те караме да размислиш, че кон и ездач обикновено си приличат. Ние също имаме привичката да се ръководим по собствената си воля.

За съжаление или може би за щастие, санджаки не обърна внимание на тези думи, защото бе зает с даването на няколко заповеди на слугите си, за да усмирят олелията и уталожат възбудата на присъстващите. Те се смесиха с кряскащите и скоро им се удаде да установят тишина.

Само един, изглежда, не можеше да се овладее толкова бързо като другите — облеченият по персийски мъж, с когото бе разговарял преди малко Сафи. Раненият беше отнесен на известно разстояние. Там той седеше, стенейки, и разтриваше с ръце мястото, където беше ударен. Персиецът стоеше при него, сочеше към нас, размахваше застрашително ръце във въздуха и беше последният от всички, който потърси отново мястото си. Преди да седне там, каза на санджаки толкова високо, че всеки да го чуе:

— Виждаш, о, паша, че трима души бяха тежко ранени! Това не бива да остане безнаказано, защото не конете са виновни, а ездачите. Там седи Сафи, един верен поданик на падишаха. Той е мой познат и е под моя закрила. Надявам се, че къчът, който го улучи, ще бъде наказан възможно най-строго. Само ако се случи това, ще мога да се изкажа за теб така хвалебствено, както желаеш, пред моя господар, царствения Силлуллах [199] Силлуллах — Сянка на Аллах = шахът на Персия — б. а. , чийто са’ид [200] са’ид — подлакътница — б. а. съм аз.

Едва сега, когато говореше, намерих време да разгледам мъжа по-внимателно отпреди. Той не беше висок, но затова пък бе толкова по-плещест. Гласът му звучеше повелително и с особен гърлен тембър. Страните и брадичката му бяха избръснати. Затова пък носеше толкова по-дълъг мустак, през чиято лява половина се проточваше от крайчеца на устата до челото един огненочервен белег. Очната кухина, през която минаваше, беше празна. Ударът, чиято следа бе този белег, му бе коствал лявото око. Констатирах, че при говоренето често вдигаше ръка, за да приглади мустака над празнината от белега.

Ще ми повярвате, че бях изненадан. Така, както този мъж стоеше пред нас там до санджаки, ми бе описал Дозорца Сефира. Външността му бе толкова изразителна, че не можеше да породи съмнение. Той беше този, който бе накарал нашия стар домакин и неговия дебел Кепек да положат клетвата в Бирс Нимруд. Сефира, предводителят на контрабандистите, стоеше пред мен!

Да го срещна тук при околийския! Наистина не бях очаквал. Беше дързост или по-скоро наглост от негова страна да навести града и дома, в който мястото му бе всъщност като затворник. Който имаше за враг този човек, не би могъл да твърди, че си има работа с презрян противник. От думата са’ид, която употреби за себе си, можеше да се заключи, че се представя за висш служител на персийския шах. Вероятно твърдеше, че присъства тук по негова мисия. Какво специално намерение преследваше при това, можеше да ми е безразлично. То се отнасяше вероятно до контрабандата, която не ме интересуваше. Но от присъствието на Сафи и от обстоятелството, че персиецът вземаше този мъж под своя закрила, можеше да се заключи, че той принадлежеше към силлан. Много вероятно беше изтъкнат член на този таен съюз и знаейки това сега, за мен бе несъмнен факт, че няма да напусна Хиле, без да съм посетил отново Бирс Нимруд, за да си разчистя сметките вместо нашия бинбаши с този мним или истински персиец. Тъкмо защото бе един толкова безогледно дързък човек, пред когото двойно трябваше да се внимава, имах толкова по-голямо желание да се заловя с него. Когато седяхме на покрива на поляка и старият ни разказваше преживелиците си, Халеф му бе казал: «Иска ми се да бъдехме запрени от Сефира в кулата», а после бе прибавил: «Аз никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик!». Сега може би щеше да намери възможност да докаже, че тези думи са били изречени сериозно.

Но в настоящия миг не можех да се отдам на тези мисли — нямаше време за тая цел, защото трябваше да насочваме вниманието си към персиеца, който продължи своите обвинения: