Карл Май - Край развалините на Вавилон

Междувременно кол агаси бе стигнал до нас. Лицето му беше много сериозно, а гласът му звучеше с тежка угриженост.

— Доложих за вас и тъй като махкеми вече се бе събрал за днешното заседание, санджаки реши веднага да проведе съд над нас. С вас ще се отнесат с голяма строгост и не бива да очаквате снизхождение.

— Знае ли той, че съм християнин? — осведомих се аз.

— Да. Аз му го казах. Съобщих му още кои сте.

— Той какво каза по въпроса?

— Кои сте били, хич не го интересувало. Не му било нужно да знае повече от това, че си имал работа с контрабандисти и убийци, а такива хора нямало защо да щади.

— Благодаря ти за тази вест! Виждаш, че ние сдържахме думата си и останахме тук. Отсега нататък следователно ще ти е безразлично какво ще предприемем?

— Не.

— Но преди малко така каза!

— Тогава не знаех какво ще настъпи. Миралаят на моя полк беше при санджаки. Той ми заповяда да заема с хората си портата, та всеки опит за бягство от ваша страна да бъде осуетен. Трябва да се подчиня, но се надявам, че няма да ми се разгневиш за това, ефенди!

— Ти притежаваш благоразположението ми както и преди.

— Ама ако поискате да избягате и аз ви попреча, какво ще стане тогава с твоя доклад?

— Аз ще го напиша и ще го пратя. Ако ти направиш бягството ни невъзможно, нали двойно ще си заслужиш похвалата, която ще ти отдам.

— Но ако бъдете екзекутирани, няма да можеш да напишеш доклада!

— Не се кахъри за това! Преди санджаки да е наредил да ни екзекутират, ние ще го обесим на първото попаднало ни въже!

— Как можеш да се майтапиш с толкова сериозни неща? Аз трябва да ви отведа пред съдиите.

Преди да съм съумял да отговоря, Халеф даде да се чуе потиснат възклик на изненада.

— Какво има? — попитах.

— Погледни мъжа, който стои сега при персиеца и говори с него! — нашепна ми той.

— Той стои с извърнато лице.

— Но аз видях чертите му!

— Кой е?

— Сафи.

— Какво? Кой? Да не би Сафи, който искаше да ни достави в ръцете на Педера?

— И когото ти помилва, макар че аз с такова удоволствие щях да го накарам да опита моя камшик.

— Не се ли лъжеш?

— Не. Сега, сега той се обръща!

Познах го. Действително беше мъжът от Мансурийе. Той при всички случаи също ни беше разпознал. Какво правеше в Хиле? По работа на силлан ли беше тук? Защо говореше с персиеца? Познаваше ли го? Тогава този много вероятно също принадлежеше към тайната лига. Беше ли му казал предателят, че ние сме тези, които са напердашили за наказание Педера? Кой беше този персиец? Каква причина или каква цел имаше неговото присъствие? Само по персийски ли беше облечен или си беше персийски поданик? Ако случаят бе такъв, то той сигурно нямаше право да седи в махкеми, който искаше да разгледа нашето дело!

Докато всички тези въпроси ми се стрелкаха през главата, кол агаси настояваше за слизане.

— Ще си останем седнали! — отвърнах аз.

— Ама не можете все пак да се явите на коне пред махкеми!

— Защо не?

— Забранено е.

— Няма закон, който да постановява, че човек трябва да се яви само пешком пред съдиите!

— Дори да няма такъв закон, то едно подобно начинание е против всички обичаи!

— Лъжеш се. При мен това е стар обичай, от който никога не се отказвам. Колкото пъти съм се явявал пред съд, никога не съм отивал другояче освен на кон.

— Аз също — пригласи Халеф. — Аз съм шейх на хаддедихните, при които един убиец може да бъде осъден на смърт само ако седи на седлото.

— Само че вашите обичаи в Хиле нямат валидност!

— Значи най-сетне му е времето ние да им придадем валидност! — отвърна дребният хаджи много категорично.

— Аз не мога да поема отговорност! Помислете какво ще ме сполети от страна на миралая, командира на моя полк, ако ви отведа, както си седите на конете!

— Такова нещо ние и не очакваме от теб. Можем да се откажем от съпровода ти — отвърнах аз. — Ела, Халеф!

Май не си спомням някога да съм бил в такова настроение като сега. В мен се мъдреше нещо, което не ми позволяваше да приема на сериозно тоя махкеми. И Халеф, види се, се намираше в същото добро разположение. Той се ухили с цялото си лице, когато чу моята подкана, и отговори весело:

— Дали няма да е по-добре да се откажем от разпита и на часа да препуснем всред тези мъдри ефендита, та да се разлетят на всички страни?

— Кажи-речи и аз имам такова желание. Но мисля, по-добре ще е да не се впускаме в тази щуротия. И бездруго ни чака само насладата, която ще ни достави словесната победа над тези остроумни мъже на закона. И тъй, да бъдем благоразумни! Хайде, напред!