Карл Май - Край развалините на Вавилон

Насмалко да се изсмея гласно над тази похвала, ала съумях да потисна пристъпа.

Сега последвахме дирите на контрабандистите по-нататък — от огньовете в южна посока, докато поеха от руините вдясно по откритата пустиня. За непознавача това би изглеждало, сякаш са описали една предварително замислена дъга. Но аз ясно забелязах, че бяха спирали там, където следата им се отклоняваше от зидарията. Бяха се изкачвали горе по височината при мястото, за което бе разправял Дозорца. Там горе бяха отнесли контрабандната стока и продължили после пътя си навън по откритото. Тази обиколка е била необходима, за да не се натъкнат на войниците, чиито огньове са видели да горят. От тези мисли офицерът не узна нищо. Върнахме се до това място, яздихме обратно по собствените си следи и после поехме по дългия едва двадесет километра път до града.

Съдържателят и гхазаи, които се бяха присъединили към войниците, за да присъстват на нашето арестуване, надали бяха подозирали, че по обратния път самите ще бъдат пленници. Сега те вече не бяха вързани, но конете им бяха водени за юздите от по един войник, а Халеф яздеше след тях, за да ги държи постоянно под око, докато аз яздех до предвождащия колоната кол агаси.

Сега узнах също защо офицерът не бе искал да повярва, че сме дошли насам само за да видим кулата. След като доста дълго време бяхме яздили мълком един до друг, той зададе боязливо звучащия въпрос:

— Вярно ли е наистина, ефенди, че си християнин?

— Вярно е.

— Има ли и при християните контрабандисти?

— За съжаление, да.

— Казваш, за съжаление. Значи смяташ контрабандата за грях?

— Всичко, което законът забранява, от гледна точка на този закон е прегрешение.

— Но защо пък тъкмо аз като турчин трябва да плащам примерно за шафрана, който в Персия е много по-евтин отколкото у нас, толкова много, понеже на великия господар му се харесва да облага тази подправка с мито?

— Аз не съм великият господар и те моля следователно да поставиш този въпрос на него, не на мен.

— Ти отбягваш нещата. Кажи откровено, може ли да има християни, които и извън отечеството си въртят контрабанда!

— Не го считам за невъзможно.

— Такава бе мисълта, която имах, а тя не беше чак толкова глупава.

— Каква мисъл?

— Аз те смятах за предводител на контрабандистите и мислех, че ти бе попречено да се отдалечиш с тях само защото те заловихме.

— Надявам се, сега си на друго мнение?

— На съвсем друго. Но аз не се числя към митничарските кучета, насъскани след контрабандистите, и нямаше да стана опасен за теб, в случай че принадлежеше към тях. Това исках още да ти кажа, за да разбереш, че аз съм само войник и иначе нищо повече.

Разбирах го много добре. Той все още не беше съвсем убеден, че контрабандистите не ме засягат, и в случай на нужда срещу един добър бакшиш щеше в Хиле на драго сърце да си премълчи. Това бе скритият смисъл на неговите слова, с което за щастие нямах необходимост да се съглася. Неговите показания пред махкеми ми бяха сигурни и без пари за почерпка, защото с надеждата за доклада го бях спечелил за приятел. Трябва впрочем да спомена, че аз не го залъгвах с тази надежда. Наистина хранех намерението да сторя нещо за него, та дори да се наложеше да довлека за косите тази възможност. Вярно, бях на мнение, че това не трябваше да става точно чрез доклад до сераскера. При един по-близкостоящ до него началник бе много по-вероятно да се постигне нещо, отколкото при този височайш господин, комуто някакъв си там кол агаси в далечния Хиле бе напълно безразличен. Че с даване пари за почерпка човек не би превърнал този мъж в свой смъртен враг, лесно може да се помисли при неговите мизерни средства. Доходът на един кол агаси възлизаше — ако изобщо биваше изплащан — по онова време в Хиле на осемдесет пфенига наши пари на ден и с тях той трябваше да покрива всички свои нужди.

Нашият по-нататъшен разговор до стигането ни в града се отнасяше до маловажни теми, но начинът, по който той се държеше към мен, показваше, че сме му направили възнамеряваното впечатление, фактът, че съм християнин, види се, не ми вредеше в неговите очи. Той с нито дума не се върна на този въпрос.

В Хиле яздихме най-напред до менсила, пред който спряхме.

— Съгласно указанието ми аз ви върнах обратно — каза кол агаси на ханджията. — Вие следователно можете да отидете в твоята къща. Но аз ще сложа един пост пред вратата, който ще ви попречи да я напуснете, преди да дойдат и ви отведат преди махкеми, където ще трябва да изложите вашите обвинения и да докажете тяхната истинност. Обръщам ви внимание, че вие и сега трябва да гледате на себе си все още като на пленници. Ето защо изоставете всеки опит да се отдалечите оттук без разрешение!