Карл Май - Замъкът Родриганда

— О! Кой е щастливецът?

— Отгатнете! Това не е трудно.

Ловецът сбърчи чело.

— Предполагам, граф Алфонсо, който иска по този път да измъкне тайната.

— Правилно отгатнахте.

— И вие мислите, че неговите домогвания имат успех?

— Тя го обича.

— А нейният брат, потомъкът на мищеките? Какво казва той за тази любов?

— Може би още не знае. Той е най-прочутият сиболеро [2] исп. — ловец на бизони. — Б. нем. изд. и рядко се мярка в хасиендата.

— Най-прочутият сиболеро? В такъв случай би трябвало да знам името му. Името Текалто обаче ми е непознато.

— Ловците не го наричат Текалто, а Мокаши-тайис.

— Мокаши-тайис, Бизоновото чело? — възкликна изненадано Унгер. — О, това име познавам, разбира се. Бизоновото чело е най-значителният ловец на бизони между Ред Ривър и пустинята Мапими. Слушал съм много за него и бих се радвал да го видя. А Каря значи е сестра на този прочут мъж? Тогава човек трябва да гледа на нея със съвсем други очи.

— Да не би да искате и вие да проявите своята галантност пред нея?

Унгер се засмя.

— Аз? Как може един уестман да бъде галантен? И как бих могъл да влизам в съревнование с един граф Де Родриганда! Ако ми бе възможно да проявявам галантност, щях да опитам при Друга.

— И коя щеше да е тази друга? — попита Ема.

— Единствено вие самата, сеньорита! — отговори той откровено.

Очите й му се усмихнаха.

— Но вие не бихте могли да узнаете от мен нищо за вашето кралско съкровище.

— О, сеньорита, има съкровища, които са много по-ценни от цяла пещера със злато и сребро. В този смисъл бих си пожелал веднъж и аз да стана щастлив гамбузино [3] исп. — златотърсач. — Б. нем. изд. .

— Търсете и може би ще намерите!

Тя му протегна ръка, която той бързо сграбчи и разтърси сърдечно.

В хода на по-нататъшната езда Унгер узна, че двете момичета са били до Рио Гранде дел Норте да посетят една леля на мексиканката.

Грижа на двете девойки била само да забавят смъртта на лелята. По-късно Арбелец изпратил майордома и вакуеросите да отидат и вземат дъщеря му. На връщане били нападнати от команчите.

По време на техния разговор зад тях се водеше и друг. Мечешко сърце яздеше до индианката. Очите му се спираха върху красивата снага на неговата съседка, която седеше с такава сигурност върху полудивия кон, сякаш винаги е яздила само на мъжко индианско седло. Мълчаливият вожд не беше свикнал да хаби напразно думите си, но когато заговореше, всяка сричка придобиваше двойна тежест. Запозната с индианските обичаи, Каря не се учудваше на неговата мълчаливост. Затова пък чувстваше върху себе си пронизващия му поглед. Тя почти се стресна, когато той я заговори:

— Към кой народ принадлежи моята млада сестра?

— Към народа на мищеките — отговори тя.

— Някога те са били голямо племе, което и днес е прочуто с красотата на своите жени. Моята млада сестра скуав ли е или девойка?

— Нямам мъж.

— Нейното сърце все още ли й принадлежи?

При този въпрос, който един бял не би поставил така прямо, мургавото й лице поруменя, но при все това тя отвърна спокойно:

— Не.

Тя знаеше, че откровеността е наложителна, защото познаваше апачите. Нито една черта от суровото му лице не се промени и той продължи да пита:

— Мъжът, който притежава сърцето й, от нейния народ ли е?

— Не, той е бял.

— Мечешко сърце оплаква своята сестра. Нека тя му каже, ако белият я мами.

— Той не ме мами! — отвърна Каря гордо. Лека усмивка плъзна по устните му и поклащайки глава, той отговори:

— Белият цвят лесно се омърсява. Нека моята сестра бъде предпазлива!

Ездата продължаваше все на юг. Един час преди спускане на мрака спряха за кратка почивка. Хора и животни се нуждаеха от отдих. След половин час отново продължиха. Унгер се учудваше на издръжливостта на своята бяла спътница въпреки усилната езда и не можа да го прикрие. Ема се засмя:

— Трябва да знаете, че съм в тази страна още от детинство. Ние открай време живеем в пущинака.

— Никога ли не сте копнели по цивилизацията и за общуване с хора от вашето положение?

— Никога. В хасиендата имам всичко, от което се нуждая, и предпочитам общуването с безизкусните деца на природата пред високопоставеното общество, което в повечето случаи е лицемерно и фалшиво. Не ми ли давате право?

— Вие изразихте моето мнение. Аз също съм намирал вярност и преданост по-често при така наречените диваци, отколкото сред цивилизованите хора. Погледнете само апача! Той е най-съобразителният, храбър и верен червенокож, когото познавам, и аз самият предпочитам него пред дузина или стотина бели, чиято кожа наистина е по-светла, ала сърцата им са неискрени.