Карл Май - Замъкът Родриганда

— Мечешко сърце! — извика немецът, обхванат от страх.

— Тук! — прозвуча гласът на апача.

— Бързо насам!

В следващия миг вождът беше при него. Вдигна една от девойките и затича към конете. Унгер стори същото. Те скочиха на седлата, прерязаха ласата на вързаните за колчета животни и ги пришпориха.

Всичко това се извърши светкавично. Но колкото и бързо да бе станало, едва се качиха на конете и зад тях се разнесоха изстрелите на команчите.

Те не бяха помислили за евентуално нападение и спяха дълбоко. Сега наскачаха и сграбчиха оръжията си. При това тичаха един през друг и разбраха какво се е случило, когато бегълците вече се измъкваха. Тогава се втурнаха към останалите коне и се впуснаха в преследване.

Унгер и апачът яздеха начело. Те познаваха пътя. Всеки от тях бе взел едно момиче пред себе си. Вакуерото ги чакаше на височината. Когато ги чу да идват, той се метна на коня и поведе другите два за юздите.

— След нас! — викна му траперът.

Ставащата в пълна тъмнина гонитба се пренесе отвъд долината. Команчите стреляха непрекъснато след бегълците, но за щастие без да улучат някого. Най-сетне стигнаха откритата прерия и сега можеше да се помисли за отбрана.

— Умеете ли да яздите, сеньорита? — запита Унгер дамата пред себе си.

— Да.

— Ето ви юздите! Продължавайте все направо!

При тези думи той скочи от коня и се метна на своя, воден за поводите от вакуерото. Апачът стори същото. Двамата образуваха ариергард и с отличните си карабини държаха команчите в шах. Това продължи до зазоряване, когато се оказа, че команчите са останали далеч назад — отчасти от предпазливост и отчасти поради това, че не искаха да пришпорват толкова животните си, както го правеха бегълците.

— Не бихме ли могли да яздим по-бавно? — попита Доменико.

— Не — отвърна немецът. — Само напред, и то възможно най-бързо, за да оставим реката между нас и команчите.

Сега Унгер можеше да разгледа по-внимателно освободените девойки. Едната беше испанка, а другата индианка, но и двете бяха с необикновена красота.

— В състояние ли сте да издържите още на тази езда, сеньорита? — запита той бялата.

— Докогато поискате — отговори тя.

— Името ми е Унгер — представи се той учтиво.

— Унгер? Звучи немско.

— Немец съм. Мислите ли, че бихте могла да ми се доверите?

— С цялото си сърце.

— Трябва да преминем реката. Край нея попаднахме на вакуерото Доменико и узнахме от него за случилото се. Избавихме го от преследвачите и решихме да ви освободим.

— Двама срещу толкова много?

Момичето отправи тъмните си очи към Унгер и той забеляза светналия й поглед с удоволствие да се спира на внушителната му фигура. С това обаче разговорът приключи.

Четиримата спасени мъже бяха трима вакуероси и майордомът Диего.

Когато бегълците стигнаха Рио Гранде, преследвачите бяха изостанали толкова назад, че не се виждаха.

— Какво ще правим? — попита Диего. — Да изчакаме ли тук индианците и да им дадем един хубав урок? Имаме осем пушки.

— Не, аз съм враг на всяко ненужно проливане на кръв.

— Ненужно? Не бих казал. Ако не ги отблъснем тук, те ще продължат да ни преследват и изобщо няма да можем да се отървем от тях.

— Не бихме могли да се освободим от тях дори и да изпратим няколко дузини червенокожи във Вечните ловни полета, защото това още повече ще възбуди тяхната отмъстителност. Не, ще се прехвърлим отвъд реката и ще продължим ездата си. Дамите ще седнат в кануто.

Така и стана. Майордомът загреба с момичетата към другия бряг, а останалите навлязоха във водата на коне. Когато стигнаха отвъд, потопиха лодката. Галопът продължи по равнината от другата страна. В продължение на няколко часа яздеха с неотслабваща бързина. Едва тогава позволиха на конете да понамалят темпото, което облекчаваше и провеждането на разговор.

Мечешко сърце и сега яздеше отстрани на красивата индианка от племето на мищеките, а траперът до мексиканката.

— Вече часове наред сме заедно, а ни най-малко не сме се опознали — подхвърли Унгер на спътницата си.

— О, аз бих казала, че ние, напротив, много добре се познаваме — увери усмихнато тя. — Аз зная за вас, че рискувате живота си за другите и сте дързък и съобразителен ловец.

— Това наистина е нещо, но не много. Разрешете ми да ви осведомя за най-същественото.

— Ще ви бъда благодарна, сеньор.

— Името ми е Антон Унгер и съм по-младият от двама братя. Ние искахме да следваме, но средствата не стигаха, а след като почина татко, брат ми се отправи в морето, а аз за Америка, където след многобройни скитания реших да прекарам живота си в прерията.