Карл Май - Замъкът Родриганда

Хасиендата дел Ерина беше такова владение. Изградена от ломен камък и опасана с окопни укрепления, сградата осигуряваше добра защита срещу разбойнически нападения. Вътрешността на господарската къща бе изискано подредена и предлагаше просторност, която при необходимост би могла да приюти и сто човека.

Около постройката се простираше голям парк, в който проблясваше в лъчистите си цветове и разнасяше ухание великолепен тропически свят. Едната страна граничеше с гъста девствена гора, другата с обширни полета. Останалите две гледаха към големи пасища, по които се разхождаха наброяващи хиляди глави стада.

При преминаването на малката дружина край стадата няколко вакуероси се стекоха с високи радостни възгласи да приветстват пристигащите. Но когато узнаха случилото се, ликуването веднага бе заменено от изблик на гняв. Те помолиха незабавно да се организира наказателен поход срещу червенокожите.

Майордомът беше избързал напред да извести идването им. Когато конниците стигнаха хасиендата, старият Педро Арбелец вече чакаше до портата да поздрави дъщеря си и спътниците й. Той вдигна Ема от коня и в очите му затрептяха сълзи на радост.

— Бъди добре дошла, мое дете — произнесе той. — Навярно си претърпяла опасно пътуване, защото изглеждаш твърде изтощена.

Тя го прегърна, целуна го сърдечно и отговори:

— Да, татко, бях в голяма опасност.

— Опасност, каква? — запита той, като поздрави любезно и индианката.

— Бяхме пленени от команчите.

— Света майко Божия! Да не би да са при Рио Гранде?

— Не, ала ние рискувахме да отидем до Рио Пекос. Там бяхме нападнати. Тези двама мъже тук са нашите спасители.

Ема хвана немеца и апача под ръка и ги заведе при баща си.

— Дон Антонио Унгер от Германия и Шош-ин-лайт, главатарят на апачите. Ако не бяха те, трябваше да стана скуав на някой команч, а останалите щяха да бъдат вързани на кола на мъченията.

При тази мисъл по челото на почтения арендатор избиха едри капки студена пот.

— Боже мой, какво нещастие и същевременно какво щастие! — възкликна той. — Добре дошли, сеньори, най-сърдечно добре дошли! Ще ми разкажете всичко и ще видя как бих могъл да ви се отблагодаря. Влизайте и бъдете господари на този дом!

Поканата бе пропита със сърдечност. Изобщо видът на стария човек създаваше впечатление за порядъчност.

Гостите минаха край балюстрадата, предадоха конете си на няколко ратаи и влязоха в постройката. Майордомът и вакуеросите останаха във вестибюла, а другите двама и дамите хасиендерото отведе в приемната, където се настаниха и Ема разправи в едри щрихи приключението.

— Исусе — извика отчаяно хасиендерото, — какво сте били принудени да преживеете, клети момичета! Бог обаче е изпратил тези двама сеньори да ви спасят. Слава на него и на тях. Какво ли ще каже Текалто, като чуе!

— Текалто? — запита Каря. — Бизоновото чело тук ли е?

— Да, вчера дойде.

— И графът ли е тук? — попита Ема.

— Да, вече една седмица. Ах, ето го!

Вратата на намиращата се в съседство трапезария се отвори и пропусна граф Алфонсо. Беше облечен с великолепно избродиран червен копринен халат и разнасяше около себе си натрапчиво благоухание. Останала отворена, вратата предлагаше поглед към трапезарията. Подредбата й бе разточителна, а от салфетката, която графът държеше, човек можеше да заключи, че се е наслаждавал на мексиканските деликатеси.

— Спомена се името ми — рече той. — Ах, това са красивите дами! Благополучно ли се завърнахте, сеньорити?

Под неговия поглед индианката се изчерви — нещо, което не убягна от острите очи на апача. Ема обаче остана напълно равнодушна. Тя отвърна студено, макар и учтиво:

— Както виждате, графе. За малко да не се върнем. Бяхме пленници за известно време на команчите.

— Ascuas! — извика той. — Ще наредя да ги накажат с бой!

— Това няма да е толкова лесно — отвърна Ема присмехулно. — Впрочем ние се изплъзнахме. Ето нашите спасители.

Графът отстъпи няколко крачки назад, огледа двамата «спасители» с разочарована физиономия и запита:

— Кои са тези хора?

— Сеньор Унгер от Германия и Мечешко сърце, главатар на апачите.

— Аха, немец и апач. Добре си подхождат. Кога заминават сеньорите? Сигурно веднага?

— Те са мои гости и ще останат, докато пожелаят — отговори хасиендерото.

— Но, Арбелец, какво си въобразявате! — извика графът. — Погледнете ги само! Ние и те под един покрив! Та те смърдят на гора и блато. Аз бих си тръгнал незабавно!