Карл Май - Бенито Хуарес

— Dios mio! [41] Dios mio (исп.) — боже мой! — Б. пр. Кой ли пък е заключил сеньорес?

— А ти къде се беше дянал? — запита комендантът.

— Долу при вратата, сеньор — отвърна старият.

— Не видя ли някой да напуска сградата?

— Да, сеньор. Чужденецът, който преди малко влезе.

— Имаш предвид високия, плещест мъж в мексиканско облекло? В каква посока тръгна?

— Не тръгна, а препусна.

— Препусна? — прозвуча удивеният въпрос. — Кон ли е имал наблизо?

— Да, сеньор. Аз си стоях на вратата. Той премина вихрено край мен и едва-що стъпил на улицата, изсвири някакъв сигнал. Тогава чух конски тропот. Приближи един ездач, водещ свободен кон. Той се метна пъргаво на седлото и препусна лудешки.

— Аха, но тогава би трябвало да го чуем и ние!

— Че аз самият едвам го чух. Сеньорес така здравата се бяха раздумкали, че много трудно би могло да се долови нещо друго.

— Така да е. В каква посока препусна?

— Наляво.

— Значи все пак няма да ни се изплъзне. Трябва час по-скоро да се впусне по петите му една група с добри коне. Кой иска да се заеме?

Обадиха се няколко от по-младшите офицери. Комендантът направи избора си и скоро един лейтенант галопираше в съпровод от десет кавалеристи в указаната посока.

Когато превърташе ключа на вратата, Стернау веднага бе забелязан от очакващия го вратар. Онзи приближи от срещуположната врата и тикна фенера в ръката му.

— Бързо, сеньор! — прошепна. — Ключа дайте на брат ми. Стернау се вмъкна отсреща и прекоси забързано помещенията, заключвайки всички врати след себе си. Майордомът стоеше на своя пост.

— Слава Боже! — зарадва се той. — Вече бях доста разтревожен.

— Било е напразно. Ето ключа и фенера. А сега трябва да вървя.

Стернау тръгна и напусна незабелязано града. Намери коня на мястото, където го бе вързал. Още се двуомеше дали да чака тук или не, когато чу да приближават тихи стъпки. Притисна се до едно дърво, човекът, който идваше, леко се покашля и Стернау го позна.

— Андреас! — повика.

— А, вече сте тук! — отвърна дребосъкът. — Извинете, че се бях отдалечил! От загриженост за вас не можах да остана дълго при сеньоритата. Нещо ме подтикваше навън от града. Побързах значи да се измъкна и да се осведомя дали нашите не са наблизо.

— Това едва ли е мислимо.

— О, тези апачи яздят великолепно, а Хуарес се е равнявал по тях.

— Как? Нима е вече тук с тях?

— Да. Конете им са полумъртви от ездата.

— Кои са?

— Хуарес, двамата вождове на апачите, Вашите спътници и към стотина воини с най-добрите коне. Онези с по-калпавите са още назад.

— Сто воини? Охо, достатъчни са! Хайде, бързо! Двамата мъже отвързаха юздите на конете и излязоха от горичката. Не след дълго стигнаха апачите. Поради тъмнината хората можеха да се разпознават само по гласовете. Хуарес пристъпи към Стернау.

— Сеньор, това май беше най-ужасната езда, която съм правил през живота си. Но аз съм длъжен да покажа на моите мексиканци, на чуждите нашественици, че за свободата на отечеството сме готови да принасяме всякакви жертви. Сеньор Андре ми каза, че сте бил при коменданта.

— Да. Говорих с него в присъствието на всичките му офицери. Издаденият срещу републиканците декрет е отново потвърден. С вашите привърженици ще се отнасят като с бандити. Вас не признават за лице, с което могат да се водят преговори. Поискаха да задържат и мен и още тази нощ да ме разстрелят.

— Казахте ли им, че ще отмъщавам?

— Да, но те се изсмяха.

— В такъв случай още не са знаели, какво се случи при форт Гуаделупа?

— Нямаха и понятие. Аз им го съобщих, ала не можах да дочакам пълното впечатление, тъй като бях принуден да се погрижа по най-бързия начин за своята безопасност.

— Тогава не остава нищо друго, освен да дочакаме момента и да осуетим убийството. — заяви рязко Хуарес. — Ще обкръжим в подходящ миг екзекуторската команда и ще ги покосим.

— Ако имате желание да пощадите невинните, зная един, може би по-добър и кратък път. Ние просто ще пленим офицерския състав на гарнизона и ще ги принудим да предадат Чиуауа без бой.

— Caramba! Де да беше възможно!

— О, никак не е трудно, сеньор! Офицерите сега са събрани при коменданта. Промъкваме се вътре и ги залавяме. Чух, че имаме налице стотина воини. Половината са достатъчни да пленим целия стан.

— Ще съумеем ли да се промъкнем неусетно?

— Напълно. Ключарят на кметството е наш съюзник. Благодарение на него се измъкнах преди малко.