Карл Май - Бенито Хуарес

— За съжаления трябва да кажа, че това не стана. Вече нямате поделения за тая цел. — Комендантът пребледня.

— Как го разбирате? — попита замрял.

— Поделенията Ви са разбити и унищожени.

— Мосю, капани ли смятате да ми поставяте?

— Не, казвам ви истината.

Няколко мига наоколо цареше дълбока тишина, сетне полковник Ларамел извика:

— Това е една нагла лъжа!

Стернау не го удостои с поглед, но каза на коменданта:

— Моля да ме вземете под закрила срещу подобни оскърбления, в противен случай ще бъда принуден да си помогна сам.

— Лъжа! — повтори Ларамел яростно. — Този човек е лъжец!

Едва бе изговорил последната дума и вече лежеше безжизнен на пода. Стернау се бе изправил светкавично и с един удар на постника си го беше повалил. Ужасът от тази постъпка изпървом вцепени всички, после комендантът пръв се съвзе и извика заплашително:

— Мосю, какво си позволявате? Вие ударихте и проснахте един полковник командир? Знаете ли, че такова деяние наказваме със смърт? Ще заповядам незабавно да ви арестуват.

С тези думи той пристъпи една крачка към вратата.

— Останете! — викна Стернау заповеднически.

Офицерът спря посред движението и се вторачи в Стернау.

— Мосю, да не би да не сте с всичкия си, та ми държите такъв тон? — провикна се той, като изтегли сабята си, а и останалите оголиха остриетата.

— Оставете оръжията си на мира, месю! — отвърна Стернау. Дойдох, за да бъда изслушан и ще ви принудя да ме изслушате. Вашите саби не ме плашат, но моите куршуми не може да не ви стреснат — те при всички случаи са по-бързи и опасни от вашите остриета.

С това изявление измъкна двата си револвера и насочи дулата към французите. Могъщото му телосложение, мятащите мълнии очи и повелителния тон в този миг упражняваха въздействие, на което никой не би могъл да се противопостави. Комендантът отскочи стъписал.

— Наистина ли искате да стреляте? — запита.

— И още как. Давам думата си, че ще тегля куршума на всеки, който понечи да ме нападне или викне за помощ. Вие сте въоръжени само със саби, така че аз имам надмощие с револверите си.

Офицерите съзнаваха истинността на тези думи.

— Нечувано! — сведе комендантът заплашително вдигнатата сабя. Въпреки това сте изгубен?

— Още не. По-скоро смятам, че вие сте изгубени, ако не изпълните искането ми да седнете спокойно.

Стернау имаше толкова заплашителен вид, че офицерите машинално насядаха. Немецът продължаваше да държи револверите, готови за стрелба.

— Споменахте за една заповед, според която всеки привърженик на Хуарес да се третира като бандит — поде наново Стернау. — Ще се подчините ли?

— Безусловно!

— При това положение Хуарес Ви обръща внимание. Той нареди да Ви предам, че той също ще третира всеки попаднал в ръцете му французин като бандит. По-нататък трябва да ви предложа незабавно да напуснете Чиуауа с войските си.

Комендантът изпусна дрезгав смях.

— Та това звучи направо като фарс!

— Но все пак е казано много сериозно. Хуарес ще ви остави спокойно да се изтеглите, ако зачетете неговите изисквания. Комендантът отново се надигна.

— Искания? Ама, че изрази дръзвате да използвате! — извика. — Заявявам, че ще изпълня най-строго получената заповед.

— Жалко, и то най-вече за самия вас.

— Ба! Още днес ще започна да изпълнявам своя дълг. И знаете ли кой ще е първият, когото тази нощ ще разпоредя да разстрелят като бандит?

— Досещам се. — усмихна се Стернау, — Имате предвид мен?

— Точно така. Вие сте мой пленник. Предайте се доброволно. Първият Ви изстрел може би ще убие един от нас, сетне обаче ще бъдете уловен, преди да успеете да дадете втори.

— Май трудничко ще ви се удаде да го докажете, но аз не обичам да проливам ненужно човешка кръв. Ето защо прибирам оръжията си.

С тези думи Стернау тикна револверите в шала, който му служеше за пояс.

— Добре. Значи се предавате?

— О, не. Само желая да се сбогувам с вас. Той направи дълбок, подигравателен поклон и с три бързи крачки стигна вратата.

— Стой! Хванете го! Арестувайте го! — изкряска комендантът и скочи незабавно към вратата, но когато се озова до нея, Стернау, вече я бе затворил след себе си.

— Той бяга! След него!

С тези викове французите се стълпиха при изхода, но намериха вратата заключена. На никой не му дойде на ума да отвори някой прозорец и да викне надолу една заповед, а всеки обедини усилия с другите да обработва вратата с юмруци. Едва след сравнително дълго време тя се отвори. Старият вратар стоеше отвън. Придавайки си удивен вид, възкликна: