Карл Май - В долината на смъртта

Елми скочи разтревожено към него и сграбчи ръката му.

— Боже, беше прекалено внезапно!… Бях непредпазлива!… Прощавайте!

— Вие… вие ли сте? — заекна той. — И нищо не ви се е случило? Толкова се уплаших, когато научих, че сте била пленена.

— И татко, и за сме в много добро здраве. Та нали знаехме, че приятелите няма да ни зарежат! Но вие, мастър Адлер, сте много изтощен.

— Това беше пъкъл!

— Но сега всичко свърши! Да, спасен, избавен от всякакви страдания… а аз съм щастлива да съм до теб… до вас.

— Вярно ли? — прошушна той.

— Да — призна тя и храбро издържа изпитателния му поглед.

— Мис Уилкинс!… Елми!

— Мартин!

— Боже мой… Елми… през цялото време си мислех за теб… особено в най-мрачните часове под земята… истина ли е? Това е повече от щастие, това е Райско блаженство!

Той се прекъсна и покри ръцете й с целувки.

— О, Мартин, любими мой Мартин… та аз имам да оправям толкова грешки към теб!

— Ти?… Към мен?

— Знаеш го, но твоето благородство не иска да го признае. Единствено аз съм виновна за всичко, което изтърпя!

— Какви ги говориш!

— Ти тръгна от Уилкинсфийлд, за да издириш Артър. Щеше ли да го сториш, ако не ме… обичаше?

Той я сключи в обятията си.

— Елми, моя Елми, колко те обичам!

— И колко аз теб!

— Мен, болния? — изтърси той безкрайно сериозно.

— Тъкмо затова толкова повече!

Тя го притегли плътно към себе си и го целуна.

— Кой… как… какво? — прозвуча откъм вратата удивен глас.

Беше Уилкинс със своя племенник. Плантаторът бе крайно изумен да изненада дъщеря си в една толкова нежна прегръдка.

— Татко, татко! — засмя се Елми. — Погледни го! Не го ли разпозна?

Уилкинс хвърли изучаващ поглед на Мартин, който се бе изправил от стола и бавно приближаваше към него.

— Дали съм го разпознал? С очите — не, но с предчувствието… Адлер, мастър Адлер… вие ли сте?

— Да, той е, мили татко! — извика Елми.

— Елате тогава до сърцето ми! Че вие сте намерен и спасен, това изцяло завършва щастието ми. Сега най-сетне могат да замлъкнат упреците, които са ме измъчвали през толкова безсънни нощи.

— Виждаш ли — подхвърли Елми закачливо, — ти го прегръщаш… пък на мен е забранено!

— На теб? Не, дете. Как мога да ви забраня да бъдете щастливи? Най-много някой друг да повдигне възражение и да предяви старите си права към теб, Елми.

Той погледна същевременно към Артър. Онзи обаче отклони.

— А-а, не! Нека оставим миналото на мира! Елми е избрала и решила.

— И добър избор е направила — допълни Уилкинс разчувстван.

— Сър — намеси се тук Адлер, — сага аз съм болен и беден!

— Затова толкова по-богат съм аз! — засмя се Уилкинс щастливо. — Вярно, плантацията вече не ми принадлежи. Тя е собственост на Артър, при условие че съдът реши нещата в негова полза, в което не се и съмнявам. Но горе при Синята вода, където апачите ме посветиха в тайната на едно богато сребърно находище, съм събрал толкова метал, че се числя към богатите хора. Както изглежда, вие малко се обичате, а, деца?

— Безкрайно! — извика Мартин.

— И от дълго! — прибави Елми и облегна глава на гърдите на Мартин.

— Тогава щастието ми е толкова по-голямо. Вашата любов ще ви компенсира за миналите страдания. Бог да ви благослови, деца. Нека вашето бъдеще бъде изпълнено с радост, както миналото ви беше изпълнено с мъка!

Към Олд Файерхенд пристъпи един апач.

— Разрешава ли великият бял воин червеният мъж да му каже нещо?

— Какво има да ми съобщи моят червен брат?

— Една птица пропя в ухото на червения мъж.

— Що за птица?

— Бялата скуоу, която му бе поверена за надзираване.

— Какво иска?

— Непрекъснато назовава името на Белия вожд. Може би иска да говори с него.

— Води ме тогава при нея!

Апачът направи кръгом и тръгна пред Олд Файерхенд към помещението, в което Миранда бе затворена още с пристигането на апачите. Тя беше понесла ездата от Колорадо дотук с изключително спокойствие, макар и вързана и пазена от червенокожите, с които не можеше да се разбира. Беше сурова мярка, но Олд Файерхенд я бе взел като наказание за вероломството й спрямо Елми. Миранда не биваше да бъде в по-добро положение от предполагаемото на Елми при мохавите. В Долината на смъртта й бяха свалили ремъците настина, но я бяха заключили в една стая, която получаваше светлина само от едно тясно, подобно на бойница отверстие, така че за евентуално бягство не можеше да се мисли. Отгоре на всичко пред вратата й стоеше един апач.