Карл Май - От Багдад до Стамбул

— Заболя ли те?

При стеклите се обстоятелства въпросът ми сигурно бе прозвучал като подигравка. Той се опита да освободи ръцете си и изръмжа:

— Разбойник!

— Лъжеш се, не съм разбойник, но искам да дойдеш с мен.

— Къде?

— При хана на беятите, от когото избяга.

— Беятите ли? Значи всички онези мъже, които срещнах, са от това племе! И как се казва ханът?

— Хайдер Мирлам.

— О, сега вече всичко ми е ясно. Аллах да ви погуби, защото всички вие сте крадци и мошеници!

— Не ругай! Кълна ти се в Аллах, че нищо лошо няма да ти се случи!

— Твой пленник съм и трябва да те последвам. Извадих ножа му от пояса и вдигнах копието и пушката от земята, които бе изпуснал при падането си. После разхлабих примката и бързо яхнах коня, за да съм готов на всичко. Но той явно и не помисляше да бяга, подсвирна на коня си и се метна върху него.

— Вярвам на думата ти — каза той. — Хайде! Галопирахме един до друг по обратния път и видяхме, че беятите ни чакат на изхода на падината. Щом Хайдер Мирлам съзря пленника, мрачното му лице се проясни.

— Господарю, ти наистина го доведе! — извика той.

— Да, защото ти обещах. Но му дадох дума, че няма да му се случи нищо лошо. Ето оръжията му!

— По-късно ще си получи всичко обратно, но сега го вържете, за да не може да избяга!

Заповедта му бе изпълнена веднага. Междувременно вторият от нашите отряди бе приближил и пленникът му бе предаден с обяснението, че всъщност трябва добре да се държат с него, но и също толкова добре да го охраняват. После продължихме прекъснатата си езда.

— Как успя да го плениш? — попита ханът.

— Хванах го — отвърнах аз кратко, защото бях раздразнен от поведението му.

— Господарю, ти се гневиш — каза той, — но ще се убедиш, че е трябвало да действам така.

— Надявам се.

— Този човек не бива да издрънка, че наблизо има беяти.

— Кога ще го освободиш?

— Щом опасността отмине.

— Не забравяй, че всъщност той е мой пленник. Надявам се, че дадената му от мен дума няма да бъде нарушена!

— А какво ще направиш, ако това стане?

— Просто ще те…

— Убия? — прекъсна ме той.

— Не. Аз съм франк, тоест християнин. Убивам човек само ако трябва да браня живота си от него. И така, няма да те убия, но за твой позор ще прострелям ръката, с която си се заклел в обещанието си. Тогава емирът на беятите ще е като момче, което не знае как да си служи с ножа, или като стара жена, на чиито думи никой не обръща внимание…

— Господарю, ако някой друг ми бе казал това, щях да се изсмея, но на теб вярвам, че ще ме нападнеш дори пред очите на хората ми.

— Наистина ще направим това! Никой от нас не се страхува от твоите беяти.

— И Мохамед Емин ли? — попита той, усмихвайки се. Разбрах, че тайната ми е разкрита, но отговорих спокойно:

— И той.

— А също и синът му Амад ал Гандур ли?

— Да си чувал някога, че е страхливец?

— Никога! Господарю, ако не бяхте истински мъже, не бих ви приел при себе си, защото яздим по опасни пътища. Искам да успеем да минем по тях благополучно!

Започна да се свечерява и тъкмо когато стана толкова тъмно, че трябваше да спрем за нощуване, стигнахме до един поток, който идваше по лабиринт от скали. Там се бяха настанили четиримата беяти, които досега бяха яздили пред нас. Ханът слезе от коня и се приближи до тях, за да поговорят. Защо се държеше толкова тайнствено? Или беше намислил нещо, което можеха да узнаят само те? Най-сетне той заповяда на хората си да слязат от конете. Един от тях тръгна пред нас между скалите. Водехме конете след себе си и след известно време стигнахме до едно обградено отвсякъде със скали място.

То бе най-сигурното скривалище, което въобще може да се намери, макар и прекалено малко за двеста души и конете им.

— Тук ли ще останем? — попитах аз.

— Да — отговори Хайдер Мирлам.

— Всички ли!

— Само четирийсет, останалите ще се разположат наблизо.

Този отговор трябваше да ме задоволи, но се учудих, че въпреки безопасното място на бивака ни не беше запален огън. Това направи впечатление и на спътниците ми.

— Хубаво място! — каза Линдси. — Малка арена. Нали?

— Наистина.

— Но тук до водата е влажно и студено. Защо не палим огън?

— Не знам. Сигурно наблизо има неприятелски кюрди.

— Какво от това? Никой не може да ни види. Хм! Не ми харесва!

Той хвърли подозрителен поглед към хана, който говореше на хората си нещо, като явно полагаше усилия да не го чуем. Седнах до Мохамед Емин, който сякаш това и бе чакал, защото веднага ме попита: