Карл Май - Винету II

Сигурно щяха да се появят откъм северозапад. В тази посока се простираше малка открита прерия, така че имахме възможност да забележим Сантър преди да достигнеше засадата ни. Според изчисленията ни не можеше да е на голямо разстояние от нас. До вечерта оставаха около час и половина и дотогава, а вероятно и много по-скоро, той трябваше да ни настигне.

Седяхме един до друг неподвижно, без да разговаряме. Така както се познавахме и разбирахме, беше излишно да обсъждаме как щяхме да нападнем противника си. Бяхме отвързали ласата си. Сантър и другите трима ни бяха сигурни.

Обаче измина четвърт час, после още четвърт и още четвърт, без очакването ни да се сбъдне. Почти беше изтекъл цял час, когато забелязах отсреща, откъм западната страна на споменатата малка прерия някакъв бързо движещ се предмет и в същото време се обади Винету, посочвайки нататък:

— Уф! Конник отсреща!

— Да, конник. Странно!

— Уф, уф! Галопира в посоката, откъдето трябва да дойде Сантър. Моят брат може ли да различи цвета на коня?

— Като че ли е кафяв.

— Да, кафяв е, кафяв беше и конят на Ролинс.

— Ролинс ли? Невъзможно! Как ли би могъл да се освободи?

В очите на Винету пробляснаха мълнии. Дишането му се учести, а лекият бронз на лицето му потъмня. Но той се овладя и каза спокойно:

— Ще чакаме още четвърт час!

И този срок изтече. Конникът беше изчезнал отдавна, ала Сантър не идваше. Сега апачът ме подкани:

— Нека моят брат препусне бързо към Ролинс и ми съобщи какво става с него!

— Ами ако междувременно се появят другите четирима?

— Тогава Винету ще се справи с тях сам.

Изведох коня си от гъсталака и препуснах обратно. Когато след десетина минути се озовах на мястото, където бяхме вързали Ролинс, него го нямаше, а и конят му липсваше. Необходими ми бяха още пет минути, за да огледам внимателно новите следи, които открих наоколо и след това се върнах при Винету. Щом му казах, че Ролинс е изчезнал, той скочи на крака като пружина.

— В каква посока? — попита той.

— Срещу Сантър, за да го предупреди.

— Натам ли водеше следата?

— Да.

— Уф! Ролинс е знаел, че ще се върнем по собствената си диря, за да заловим Сантър, и като се е придържал малко по на запад, е описал лека дъга, за да не мине съвсем близо покрай нас. Ето защо го забелязахме в края на прерията. Но как се е освободил? Не намери ли някакви следи?

— О, намерих! Откъм югоизток е дошъл някакъв ездач и е слязъл от коня си при него. Той го е отвързал.

— Кой ли може да е бил? Някой войник от форт Рендъл?

— Не. Отпечатъците от краката му са толкова големи, че е възможно да са оставени само от праисторическите великански ботуши на нашия Сам Хокинс. А струва ми се, че в следите, оставени от животното, разпознах и неговата Мери.

— Уф! Може би все още не е късно да заловим Сантър. Въпреки че е предупреден. Нека моят брат Шарли ме последва!

Метнахме се на седлата, пришпорихме жребците и полетяхме на северозапад, без да се отделяме от нашите следи. Винету не говореше, но вътре в него бушуваше буря. Три пъти тежко и горко на Сантър, ако му паднеше в ръцете!

Слънцето бе вече изчезнало зад ръба на хоризонта. За пет минути прерията остана зад нас. Три минути по-късно следата на избягалия Ролинс се появи от ляво и се сля с нашите следи. След още три минути достигнахме мястото, където Ролинс беше пресрещнал Сантър и тримата Евънс. Тук се бяха бавили съвсем малко, докато изслушат съобщението на Ролинс, след което веднага бяха обърнали конете си. Ако се бяха върнали по нашите следи, тогава ние бихме ги последвали въпреки настъпващата тъмнина, тъй като тази диря ни бе позната. Но те се бяха показали достатъчно умни да се отклонят от нея и да се отправят в съвсем друга посока. И понеже не ни бе известно, накъде са се отправили, когато притъмня още повече, се видяхме принудени да се откажем от преследването, защото дирята не се различаваше. Винету обърна мълчаливо коня си и ние препуснахме обратно в галоп. Продължихме на югоизток покрай мястото, където бяхме изчаквали Сантър, а след това и покрай дървото, на което бяхме вързали Ролинс. Насочихме се към „крепостта“. Сантър ни се беше изплъзнал отново, но се надявахме да не е завинаги! Преследването трябваше да започне рано сутринта, веднага щом започнеше да си личи следата; можеше да се очаква, че Винету ще направи всичко възможно да не я изгуби.

Луната изгря тъкмо когато прекосихме Манкицата и навлязохме в пролома, където стоеше скрит постът в храсталака. И тази вечер той беше на мястото си и ни извика. Щом му отговорихме, той направи забележката: