Карл Май - Винету II

— By Jove, ама че неприятно! Твои смъртни врагове? И все пак съм длъжен да им помогна! Какво имаш толкова против тях?

— Повече от достатъчно, за да ги ликвидирам десетократно.

— Но не забравяй кои са те!

— Да не мислиш, че не ги познавам?

— Винету и Олд Шетърхенд! Не можеш да ги убиеш току-така!

— Точно защото са те двамата, няма да има милост.

— Сериозно ли говориш, мистър Сантър?

— Най-сериозно. Уверявам те, че са загубени.

— Дори и ако се застъпя за тях?

— И тогава.

— Спомняш ли си все още какво ми дължиш? Не веднъж съм ти спасявал живота!

— Помня и никога няма да го забравя, мистър Ролинс.

— Тогава припомни си какво се случи последния път!

— Какво?

— Закле ми се, че ще изпълняваш всяко мое желание, всяка молба.

— Хмм! Струва ми се, че казах нещо такова.

— А ако сега изкажа една молба?

— Недей, защото в този случай не мога да я изпълня, а не ми се иска да нарушавам дадената дума. По-добре си запази претенциите към мен за по-нататък!

— Не мога. В случая имам задължения. Мистър Сантър, ела с мен и нека поговорим!

Ролинс хвана Сантър за ръката и го отведе на известно разстояние, където се спряха и започнаха да разговарят с ожесточени жестикулации, но така, че не можехме да чуваме нито дума. Проведоха тази „битка с вятърни мелници“ толкова добре, че всеки друг на наше място сигурно би се заблудил.

След това Ролинс се приближи самичък до нас и каза:

— Получих поне разрешението да облекча малко положението ви, мешърз. Виждате и чувате какви усилия полагам. Дано все пак ми се удаде да ви освободя.

Той разхлаби ремъците ни дотолкова, че вече не бяхме вързани на колело и после се върна при Сантър, за да продължи по най-оживен начин мнимото си застъпничество. Измина доста време, преди двамата да дойдат при нас. Сантър ни заговори:

— Като че ли сатаната се е заел с вашата закрила. Дадох на този джентълмен преди време едно обещание и ще трябва да го спазя. Сега се позовава на него и не иска да отстъпи. Заради него ще извърша най-голямата глупост през живота си и ще ви освободя, но всичко каквото имате, следователно и оръжията ви, ще остане моя собственост.

Винету и аз не отговорихме.

— Е? Изглежда си глътнахте езиците от учудване пред великодушието ми, а?

След като и сега не последва отговор, Ролинс се обади:

— Наистина са онемели от изненада. Ще ги развържа. Той посегна към ремъците ми.

— Чакай! — извиках аз. — Не пипайте ремъците, мистър Ролинс.

— Полудяхте ли? Защо не?

— Или всичко или нищо.

— Какво искате да кажете?

— Не желаем свобода без нашите оръжия и останалата ни собственост.

— Нима е възможно подобно нещо?

— Някои други хора може да са на друго мнение, но Винету и аз няма да се помръднем оттук без нашата собственост. По-добре мъртви, отколкото да се откажем от оръжията си.

— Но бъдете доволни, че …

— Мълчете! — прекъснах го аз. — Известно ви е становището ни и никой не може да го промени.

— По дяволите! Искам да ви спася, а се отнасяте така рязко с мене!

Ролинс отново дръпна Сантър настрани и в последвалото съвещание бяха привлечени и останалите трима.

— Моят брат постъпи правилно — пошепна ми Винету. — Сигурно е, че ще изпълнят желанието ни, защото са на мнение, че по-късно всичко пак ще им падне в ръцете.

И аз имах същата увереност. Освен това знаех, че Сантър не би могъл да даде нито един изстрел от моята карабина. На всичко отгоре той сигурно щеше да си каже, че ако не изпълнеше искането ни, ние в никакъв случай нямаше да се върнем веднага при Олд Файерхенд, а щяхме да го преследваме дотогава, докато си възвърнем имуществото. Ето защо щеше да се види принуден да се съгласи с моето условие, което при сегашното ни положение наистина можеше да се нарече направо безумно. Естествено, че Сантър трябваше макар и привидно да се противи по-продължително време. Най-сетне всички се приближиха и Сантър заяви:

— Днес имате направо нечовешко щастие. Моята дадена дума ме принуждава да направя нещо, което е всъщност безумие. Ще ми се смеете, но ви се кълна, че аз ще бъда онзи, който ще се смее последен. И така, чуйте какво решихме!

Негодникът замълча, за да придаде тежест на следващи те си думи, а после продължи:

— Този път ви пускам на свобода и ще задържите всичко, което е ваше. Но до вечерта ще останете вързани за тези дървета, за да не можете веднага да ни преследвате. Сега ние потегляме натам, откъдето пристигнахме, като взимаме с нас мистър Ролинс, за да не може да ви отвърже преждевременно. Ще го пуснем обаче да се върне при вас след смрачаване. Утре призори можете да препускате по дирите ни колкото си искате. Дължите живота си на мистър Ролинс. Вижте как ще му се отблагодарите!