Карл Май - Жълтоликия

— Ти… ще се осмелиш?! — учуди се кюрдът.

— Това не е риск. Знам какво правя. Не се страхувам от вас, въпреки че ни превъзхождате по брой.

— И това ли знаеш?

— Да. Вашият съгледвач ме излъга. Каза, че пратеникът ви е отишъл при Джибраил Мамраш, за да купи храна. Нека разправя тези приказки на други, но не и на мен! Пратеникът ви е довел още ваши воини.

— Да, така е, ходих! Тръгнали сме на военен поход срещу кюрдите на Румок и Пир Мам. Ахмед Асад се отклони от пътя, за да посети гробовете, а при нас изпрати куриера да ни каже бързо да го последваме, понеже хадедихните били тук. Нашите воини искаха да си отмъстят.

— Колко души сте?

— Сто и двайсет. С вас е свършено, защото позицията ви горе е лоша.

— Да, мястото е лошо, но както знаеш, оръжията ни са много подобри. А не зависи и само от това, а и кой си служи с тези оръжия. Повтарям ти, че не се страхувам от вас. Слез долу и кажи това на своите! И за тях е по-добре, ако се държат така, сякаш изобщо не са били тук. Иначе военният ви поход лесно би могъл да се превърне в поражение.

— Ходих, не познавам друг човек, който да мисли, говори и действа като теб. Ако не бях бебех, щях да искам да съм християнин и да живея в твоята страна. Там всички хора ли са такива?

— Не всички. Навсякъде има добри и лоши. Но един християнин никога не се стреми да пролее кръвта на ближния си, дори и на най-злия си враг. Хайде, върви! Утре сутринта ще дойда при вас. Но кажи на бебехите, че през нощта ще се защитаваме и ще застреляме всеки, който се осмели до утре да се приближи до нас!

— Ще го направя, ходих, нека става каквото ще. Ще видиш, че съм твой приятел.

— Също и на спътниците ми ли?

— Не, защото те са врагове на племето ми. На тях не съм им задължен. Сбогом! А като се видим утре, бих искал да мога да ти служа така, както ти беше благ и любезен с мен.

Мусафир тръгна, а аз дадох указание на Халеф и сина му да го пропуснат безпрепятствено. Англичанинът не бе разбрал нито дума от водения между нас разговор на кюрдски. Затова попита:

— Пускате ли го, сър? Защо не го оставихте като заложник?

— Не можех, защото преди станахме с него приятели и побратими. Можете да бъдете сигурен, че сега той ще направи за нас много повече, отколкото можеше да ни бъде от полза като заложник.

— Well, както искате. Но другият също избяга! Бях го хванал здраво за пояса! Много странен човек сте.

На него сигурно му се искаше да поговорим още, но беше прекъснат, защото към мен бързо и заплашително се приближи Амад ал Гандур. Целият му бурнус беше напоен с кръв. Ранен беше в рамото.

— Не виждам кюрда! — изкрещя ми той гневно, а очите му страшно святкаха.

— Аз също — отвърнах му вяло.

— Къде отиде?

— В лагера на своите.

— Кой го пусна?

— Аз.

— Ефенди, да те убия ли искаш? Това краставо куче стреля по мен, а ти го освобождаваш? Още веднъж питам, дали да те убия?

— Не си ли спомняш, че преди той беше станал мой приятел? Мусафир не ми е сторил нищо, затова го освободих.

— Да, но мен искаше да убие! Виждаш ли кръвта по дрехите ми? Тя крещи за отмъщение!

— Сам си виновен за това, Амад. Мусафир не искал да предприема срещу нас нищо. Но като видял, че вадиш нож срещу мен, понеже съм негов приятел, е стрелял по теб.

— Тогава трябваше да ми го предадеш.

— Той беше в мои ръце, а не в твоите. Можех да правя каквото пожелая. Ако го искаш, хвани го!

— Наистина ли се осмеляваш да разговаряш с мен по този начин? За трети път те питам, дали да те убия?

— И аз за трети път няма да отговоря на въпроса ти. Ти самият каза, че между нас двамата вече всичко е свършено, затова ме остави на спокойствие!

Моята невъзмутимост му направи впечатление, но той трябваше да полага големи усилия да овладее гнева си. Хадедихните също се бяха приближили. Стояха зад него. Ако ги беше накарал да ме хванат, наистина не знаех дали щяха да му се подчинят или не. Те също бяха настроени за бой и отмъщение. Минах покрай Амад ал Гандур, а после и между тях. Не се осмелиха да ми попречат. Тогава се обърнах още веднъж към шейха и казах:

— Впрочем кюрдът каза, че с нас било свършено, защото сме си избрали лошо място. Отрядът им се състои не от дванайсет, а от сто и двайсет воини. Помисли как ще се справиш с тях!

— Сто и двайсет? Това е лъжа!

Престорих се, че не съм чул тази обида, и отидох при коня си, където легнах. По-късно смених Халеф и сина му на поста им и останах на стража в скалната теснина до сутринта.

Беше неприятна нощ. В хадедихните сякаш се бе вселил някакъв дявол. Колко се бяха радвали на пристигането ми! Каква почит и любов ми бяха засвидетелствали! Сега изведнъж се бяха настроили срещу мен почти враждебно. Това беше опиянението от отмъщението. Който сам не го е изпитал, едва ли може да повярва какво влияние има то върху един полудив човек. Та дори и в нашите цивилизовани страни често се случва някой човек да потъпче честта си, щастието на живота си заради едно отмъщение, което не само е нехристиянско, а понякога направо смешно. Щом го правят християните, как да съдим тогава някой бедуин, индианец, хотентот или абориген!