Карл Май - Жълтоликия

— Страхливец? Аз? — разлюти се Халеф. — Още никой не ми е казвал това. Ще ти покажа дали съм страхлив. Идвам!

Той метна пушката си на рамо и отиде при коня си. Синът му направи същото. Беше миг на голяма възбуда. Разбрах, че всички възражения са безсмислени, и мълчах. Англичанинът ме попита каква е причината за оживлението и аз го осведомих.

— Ще участваме ли? — попита той.

— Не можем да останем тук.

— Well, тогава тези бебехи ще се запознаят с Дейвид Линдси! Yes!

— Не така, сър Дейвид! Нямам намерение да полетя с този полудял човек направо към гибелта. Много ми се иска да ги възпра, но виждате, че не ме слушат. Ще яздим след тях и ще видим какво може да се направи. Дано Господ даде по-добър край от този, който предчувствам!

Хадедихните се блъскаха през теснината. Халеф и синът му бяха последни.

— Сихди — извика ми той, — сърдиш ли ми се? Трябва ли Ханех, най-добрата сред жените, да чуе, че съм страхлив?

— Не. За съжаление трябва да участваш. Честта ти го повелява. Но остави Кара при мен!

— Не, сихди. Той също не бива да бъде страхливец. Хаджи Халеф Омар не позволява да посрамват името му. Ако умрем, поздрави моята Ханех, розата сред цветята, и й кажи, че не сме треперили пред смъртта! Поздрави я и сбогом, мой скъпи, скъпи господарю!

Той тръгна напред. Омар Бен Садек остана при нас.

— Е, а ти? — попитах го аз.

— Оставам при теб, защото не съм луд — отвърна той. — Нека ме сметнат за страхливец. Гордостта ми не се вслушва в такива глупаци.

— Имаш право. Впрочем може би ще намериш възможност да покажеш, че си смел. Ела, хайде да ги последваме!

Хванахме юздите на конете си и тръгнахме. Като излязохме от теснината, от хадедихните вече не се виждаше никой. Нямаха търпение да се хвърлят към гибелта си. В долината яхнахме конете и препуснахме по следите. Видяхме къде е бил лагерът на бебехите. Отпечатъците от копитата на конете им водеха на север, зад хълма. Западното му разклонение се простираше към една равнина, чиято ширина беше сигурно около два километра.

Тъкмо завивахме на запад, по долината, и чухме изстрели, както и диви викове. Битката беше започнала. Ускорихме ездата си. Стрелбата продължаваше.

— По дяволите! — извика англичанинът, който, изглежда, бе обхванат от бойната треска. — Кюрдите ще избият нашите хадедихни до последния човек, ако не отидем по-бързо! Напред, напред!

Линдси пришпори коня си и полетя в галоп. Омар и аз го последвахме със същата скорост. Стрелбата беше престанала, но виковете ставаха по-силни. Тогава долината се отвори към споменатата равнина и пред нас се откри полесражението. Тук бяха лагерували бебехите. Както и бях предполагал, нападението се бе провалило напълно. Видяхме на земята да лежат ранени и убити мъже. Онези хадедихни, които бяха успели да се измъкнат, бягаха през равнината. Бебехите ги преследваха. Вляво видях Амад ал Гандур да препуска върху бялата си кобила. Следваха го петима кюрди. Първият от тях яздеше великолепна персийска черна кобила. Това беше шейх Ахмед Асад. Точно пред нас бягаше малкият Кара Бен Хаджи Халеф, преследван от един кюрд, препускащ върху персийски червен кон. Този кон, както от пръв поглед установих, също беше от чистокръвна порода. Плътно зад него препускаше Халеф, за да защити сина си, но конят му не беше достатъчно добър, за да настигне червения. На другите конници не обърнах внимание, защото видях, че Кара се намира в голяма опасност. Трябваше да му се притека на помощ.

— След момчето! — извиках аз на спътниците си. — Рих, Рих, кавам, кавам! (Бързо, бързо!)

Полетяхме към бойното поле. Малкото кюрди, които се занимаваха там с ранените, искаха да стрелят по нас, но пушките им не бяха заредени. Без да се оглеждам за Линдси и Омар, летях напред, покрай крещящите кюрди, които участваха в преследването, но не им обръщах внимание, защото държах под око само момчето, до което персийският кон все повече приближаваше.

Точно пред нас равнината свършваше до покрит с гора хълм, до чието подножие вляво се отваряше широка долина. Амад ал Гандур изчезна в нея. Ахмед Асад се движеше плътно зад него. Натам насочи коня си и Кара Бен Хаджи Халеф, следван от кюрда, а също и от баща си. Приближих се бързо до Халеф. Той чу идването ми, обърна се и като ме позна, ми извика:

— Сихди, спаси сина ми! Конят ми не е достатъчно бърз.

— Посветен ли е в тайната?

— Не.

— Тогава всичко е наред. Следвай ме и не се тревожи за нищо! Казвайки тези думи, префучах край него. Приличаше на преминаването на бърз влак край бавен товарен трен. Стигнахме долината и скоро бях само на няколко конски дължини от червения кон. Ездачът се обърна, видя ме и подигравателно се изсмя: