Карл Май - Жълтоликия

— Предложих им мир, но не съм ги молил за това. Ясно ли ти е? Ти се отдели от мен и можеш да го смяташ за каквото си искаш. Аз също ще действам, както сметна за добре.

— Добре, направи го! Но този кюрд тук е наш пленник. Предай ми го!

— Не, няма да го направя. Никога не съм нарушавал дадената дума и сега ще бъде така, както съм казал. Той е свободен.

— Не е свободен! — извика Амад ал Гандур и хвана бебеха за ръката. — Той е мой и се заклевам в името на Аллаха, че…

— Спри, не се заклевай! — прекъснах го аз. — Няма да можеш да удържиш на клетвата си.

— Ще я спазя и ти казвам, че ще наложа волята си с оръжие!

— И срещу мен ли?

— Срещу всеки, който ми се противопоставя!

— Добре! Както искаш! Щом приятелството, благодарността и разумът вече нямат значение, нека спорът между нас се решава от ножа. Днес отново ще се случи същото, както тогава с Гасахл Габоя, а ти ще заплатиш твърдоглавието си. Казах, че този кюрд ще бъде свободен, и думата ми няма да бъде нарушена. Махни ръката си от него!

— Не! — изскърца със зъби шейхът.

— Махни я, иначе ще те съборя с юмрук! Познаваш удара ми!

— Удряй! Само посмей! — заплаши ме той, като извади нож срещу мен, без да пуска ръката на кюрда.

Замахнах с юмрук, но бързо отпуснах ръка, защото в този миг наблизо, в храстите зад нас, изтрещя изстрел, а после още един. Амад ал Гандур се завъртя наполовина около собствената си ос, пускайки кюрда, и политна към скалата. Кюрдът избяга. Иззад храстите обаче изскочиха двама души с насочени срещу англичанина и мен пушки, за да ни повалят с прикладите.

Това, което се случва обикновено в такива моменти, става много по-бързо, отколкото може да се разкаже. Скочих срещу първия нападател, хвърлих се встрани и с всичка сила го ударих отпред в ключицата на вдигнатата лява ръка. Той изпусна пушката, извика и излетя пет-шест крачки назад, където се строполи като чувал.

В това време другият се беше приближил до Линдси и беше замахнал, но не го бе улучил, защото англичанинът също бе избягнал удара. С един скок се озовах до тях, съборих кюрда и го държах здраво, докато сър Дейвид вадеше ножа и пистолета от пояса му. Луната осветяваше лицето му и разпознах Мусафир, благоразположения някога към мен брат на шейх Гасахл Габоя. Доколкото си спомнях, той ми дължеше благодарност, защото го защитих пред хадедихните и го освободих от плен.

Другият нападател, когото бях блъснал, се съвзе и побягна. Не го спрях, въпреки че англичанинът ми извика:

— Негодникът бяга! Хванете го, сър!

— Оставете го, сър Дейвид! — отговорих аз. — Тук имаме скъпоценен човек.

— Кой е той? Ах, за Бога, това е братът на шейха, когото тогава трябваше непременно да убием!

— Да. Бързо с него в теснината.! Може и други кюрди да са се изкачили дотук! Аз ще се заема с него, а вие вземете Амад ал Гандур!

— Никой не ми трябва и сам мога да вървя — заяви шейхът, като видя, че Линдси иска да му помогне. — Ти си виновен за това, ефенди. Никога няма да го забравя. Искаше да ме удариш и сега съм ранен. Между нас двамата е свършено завинаги!

Амад влезе в теснината, залитайки. Ние двамата го последвахме. Като минахме през нея, се натъкнахме на тичащия срещу нас Халеф и сина му.

— Сихди, чухме изстрели. Какво се е случило? — извика хаджията.

— Нападнаха ни двама кюрди. Може би ще дойдат още. Скрийте се с Кара в теснината и внимавайте! Стреляйте по всеки враг, който се приближи!

Двамата изчезнаха между скалите. Хадедихните също бяха чули изстрелите. Те се събраха до огъня, около ранения си шейх, и сипеха страшни закани. Не им обръщах внимание, защото трябваше да говоря с бебеха. Вече не го държахме. Той се беше облегнал на скалата и гледаше мрачно пред себе си.

— За втори път се озовавам в ръцете ти, ходих.

— Да, и не ми е приятно. Преди ти сам ми каза, че съм спасил живота и честта ти. Станах твой приятел и въпреки това ти стреля срещу мен!

— По теб ли? Грешиш. Изпратихме горе съгледвач. Той много се забави и тогава аз се промъкнах тук с още един воин. Видях ви и чух думите ти за мир. Освен това видях, че приятелят ти извади нож срещу теб. Тогава стреляхме по него.

— Значи знаеш, че нямам желание да се бия с вас?

— Да.

— Добре! Значи все още си ми приятел като тогава. Освобождавам те. Можеш да си вървиш.

— Наистина ли, ходих? — попита Мусафир недоверчиво.

— Сигурно си спомняш, че съм християнин. Върви при своите в името на Бога! Оръжията ти са долу. Вземи ги! Кажи на Ахмед Асад, че искам мир! Утре сутринта ще дойда в лагера ви и ще преговарям с него.