Карл Май - Жълтоликия

— Слушайте! — прошепнах аз на Линдси.

— Не чувам нищо.

— Аз да. Това са стъпките на конете по поляната долу. Идват.

— Well! Дълги уши имате, сър. Меките им висулки сигурно стигат чак до долу, където се крият приятелчетата. Вие сте вундеркинд и трябва да ви показват по панаирите!

— Благодаря, сър Дейвид! Но сега внимавайте, защото съвсем скоро насам ще се изкачи съгледвачът.

Изминаха около пет минути и се дочу шум от търкалящ се камък.

— Приближава — прошепнах аз на англичанина. — Хванете го за врата, но толкова здраво, че да не може да издаде нито звук!

— А после?

— Другото е моя работа.

Чухме тихи стъпки, а след няколко мига видяхме и мъжа. Луната го осветяваше ярко, а ние лежахме в сянката на скалата. Сигурно беше най-добрият шпионин на кюрдите и все пак бе лош съгледвач. На негово място щях да избирам само тъмните места зад храстите и да пълзя, а той вървеше изправен. Стъпваше бавно и внимателно. Близо до нас спря, за да се ослуша. Понеже не чу и не видя нищо съмнително, продължи нататък, за да навлезе в теснината. Трябваше да мине край нас. Тогава побутнах сър Дейвид. Той изправи дългата си снага. Кюрдът изведнъж видя тази дълга сянка да се изправя до него и отстъпи крачка назад. Още преди да се окопити и да нададе вик, ръцете на англичанина го сграбчиха за врата.

— Хванах го! — каза Линдси. — Сега какво да правя?

— Сложете го долу.

Хванах бебеха за краката и англичанинът го повали. Плененият човек не направи никакъв опит за съпротива. Извадих ножа си, опрях го до гърдите му, помолих Линдси да го пусне и го заплаших:

— Ако извикаш, ще те намушкам! Но ако се подчиниш, няма да ти се случи нищо!

Известно време гърлото му хъхреше, накрая успя да си поеме дълбоко въздух, но не се осмели да проговори.

— Както виждаш, не винаги имаш късмет при интонирането — продължих аз. — Веднъж успя, когато днес беше тук за първи път с един твой другар. Но ако сега не направиш това, което ти заповядам, с теб е свършено. Отговори на въпроса ми, но толкова тихо, че да те чуваме само ние! Ахмед Асад е на бивак с вас долу в долината, нали?

Той не отговори. Сигурно мислеше как да постъпи в тази ситуация. Повторих въпроса си и натиснах върха на ножа в тялото му.

— Ходих [89] Господарю (кюрдски)). — Бел. нем. изд. , не ме пронизвай! — помоли той бързо. — Да, ние сме там долу.

— Колко сте?

— Дванайсет.

— Но ще дойдат още, нали?

— Не.

— Нали сте изпратили куриер? За какво?

— Катера ходех! (За Бога!) — извика той. — Ти знаеш?

— Да.

— Кой си ти, ходих?

— Мисля, че ме познаваш. Погледни ме! — отговорих аз и излязох от сянката на ярката лунна светлина.

— Чужденецът с вълшебните пушки! — запелтечи той.

— Да, аз съм. Отговори на въпроса ми!

Той се подчини на подканата ми, след като известно време размишлява:

— Не мога да разбера откъде знаеш, но е вярно, че изпратихме куриер. Отиде при Джибраил Мамраш.

— Ах, в къщата на шейха на джиафите? Тя е на ден и половина път оттук. Какво ще прави там?

— Наистина е далеч, но е най-близкото място, от което можем да вземем месо и брашно. Понеже сме дошли тук да правим богослужение, не можем да стреляме по дивеч. Затова решихме да купим храна от Джибраил Мамраш.

— От него ли? Хм! Но той е от племето на джиафите, чиито врагове сте вие.

— Вече не сме, ходих.

— Възможно е! Не ти вярвам. Внимавай! Много добре знам, че искате да ни нападнете. Виждаш обаче, че сме обсадили подстъпите към хълма. Който се приближи, ще бъде застрелян.

— Ходих, ние нищо няма да ви направим!

— Млъкни! Много добре знам какви са намеренията ви. Ние също сме дошли само за молитва, а не за бой. Затова няма да се отнеса с вас така, както ми се иска. Защо да се избиваме взаимно, щом отмъщението се е стаило? Защо богоугодната молитва трябва да се превърне в безбожна битка и убийство? Стани! Пускам те на свобода! Върви долу при Ахмед Асад, вашия предводител, и му отнеси моето послание! Предлагам му мир. Двата отряда ще се молят при гробовете на своите мъртви, а после ще напуснат тези места, когато и както пожелаят.

— Не, това не може да стане! — извика някой до мен. От скалната теснина излезе Амад ал Гандур, където се беше скрил, и продължи със заплашителен тон:

— Как може, без да ме питаш, да вземаш решение вместо нас! Видях, че двамата се отдалечавате, а не се връщате. Тогава веднага си помислих, че кроите нещо, което е против волята ми, и тръгнах след вас. Дойдох в тази теснина, долових гласовете ви и спрях. Чух всичко и ти казвам, че нямаш право да предлагаш мир. Бих се срамувал да моля тези кюрдски кучета за мир! Ясно ли ти е?