Карл Май - Жълтоликия

— Ти ли си, гяур? Настигни ме, ако можеш! Аз съм Нисар Харед, вторият син на Гасахл Габоя!

Той извади пистолета от пояса си и стреля по мен, но не ме улучи. Тогава посегна назад към опашката на коня си и извика:

— Галиб, галиб, рефте, рефте! — Тези думи бяха на персийски и означаваха: Победител, Победител, напред, напред!

Беше прибягнал до тайната на коня си. Щом преследваното момче чу това, нададе ликуващ вик. Видях, че слага ръка между ушите на Асил Бен Рих, не чух какво му каза, но забелязах резултата. Жребецът беше равностоен син на моя Рих. Тайната подейства и той се понесе с двойно по-голяма скорост, но също толкова бързо препускаше след него и червеният кон. Щом кюрдът забеляза, че вероятно ще изостане, свали пушката от гърба си, за да я зареди по време на езда. Искаше да стреля по Кара. Тогава аз извиках:

— Рих, Рих — и също сложих ръка между ушите му. Жребецът изпръхтя силно и се понесе с такава скорост напред, че след една минута се озовах редом с кюрда. С един удар с приклада на мечкоубиеца го свалих от седлото. Той остана да лежи на земята неподвижно. Извиках на момчето и то спря. Зад себе си видях Омар Бен Садек на петнистия кон, а после идваха Халеф и англичанинът.

— Бързо след мен — заповядах аз на Кара — и доведи този кюрд и коня му! Трябва да препусна след Амад ал Гандур.

Казвайки това, продължих да препускам нататък, като отново използвах тайната. Честно казано, неразбираемо беше за мен, че иначе храбрият Амад ал Гандур бягаше от Ахмед Асад, без да му окаже съпротива. По-късно обаче забелязах, че пушката му беше избита от ръката. Освен това поясът му беше скъсан и бе паднал заедно с ножа и пистолетите. Значи шейхът нямаше абсолютно никакви оръжия, за да се защитава, и можеше да се спаси само благодарение бързината на коня си.

За съжаление намерението му нямаше да успее. Вчерашната загуба на кръв го беше изтощила. Към това се прибавяше и сегашното напрежение, а вероятно и треската от раната го бе обхванала. Бягайки от преследвача си, той трябваше да завие край един много остър завой на долината. Тогава Амад видя напречно на пътя си висока канара. Нямаше време да я избегне. Налагаше се да я прескочи, но нямаше сили да окаже необходимата помощ на коня си. Задните крака на животното се закачиха и то се строполи от другата страна на скалата заедно с ездача си, за щастие така, че той не остана заклещен в стремената, а излетя настрани.

Ахмед Асад стигна до завоя две секунди след него. Той овладя коня си и успя да избегне скалата и да спре зад нея. Той вече скачаше от седлото, за да се нахвърли върху лежащия на земята в полубезсъзнание хадедихн. В този момент аз също взех завоя. Видях двамата. Бебехът тъкмо замахваше с ножа си към гърдите на Амад ал Гандур.

— Стой, не го убивай, защото това ще ти навлече смъртта! — извиках аз и вдигнах коня си, за да прескочи скалата и да прегазя бебеха. Той хвърли ножа, свали пушката от гърба си, която все пак беше заредена, и ми извика:

— Приближи се, кучи сине! Пипнах ли те!

Не можех да спра, защото Рих вече скачаше. Видях дулото на пушката насочено към мен. Изстрелът изтрещя точно когато конят ми прелиташе над скалата.

Тъй като бебехът се беше целил по-ниско, отколкото се намирах в този момент вследствие на скока, куршумът не улучи мен, а коня ми. Имах чувството, че седя върху стол, по краката на който е нанесен удар. Бързо извадих стъпалата си от стремената и излетях в дъга от седлото, а Рих се преобърна от другата страна на скалата, където остана да лежи.

Не бях на себе си, скочих и без да обръщам внимание на кюрда, изтичах до коня си. Куршумът го беше улучил в гърдите. Беше безвъзвратно загубен. Обхвана ме гняв, какъвто рядко бях изпитвал. Той буквално ме откъсна от коня и ме насочи към бебеха, но вече беше твърде късно, защото той тъкмо скачаше върху седлото си. Беше видял, че не съм ранен, и страхът от мен и по-добрите ми оръжия го накараха да побегне.

— Дяволът отново ти помогна, иди да живееш при него в ада! — извика ми той. После препусна.

Гневът, който кипеше в мен, ме караше да го застрелям, но за щастие в този момент се вслушах в гласа на разума. Ако убиех шейха на бебехите, още повече щях да предизвикам жаждата за кръвно отмъщение. Но ако го хванех жив, като заложник можеше да ми бъде от по-голяма полза. Значи трябваше да го хвана. Но как? Беше ли свършил моят Рих? Но нали тук все пак беше кобилата на Амад ал Гандур. Той все още лежеше на земята, опитваше се да стане и стенеше от болка.