Карл Май - Жълтоликия

Трябва ли да споменавам колко дълбоко беше наранила смъртта на Рих сърцето на Халеф? Хаджията беше безкрайно възбуден. Той ту сърцераздирателно хлипаше, ту се нахвърляше с упреци върху Амад ал Гандур и хадедихните, срещу които те не можеха да се защитават. Както и аз, той дълго време страда вътрешно.

Този път бебехите действаха честно. Наистина бяха заминали. Все пак се върнах до скалистото възвишение едва надвечер. Исках да бъда сам и нямах желание да вземам участие в устроеното горе мохамеданско траурно тържество. Като пристигнах, чух, че Амад ал Гандур непрекъснато пита за мен. Лежеше в треска. Прегледах го. Раната беше лоша, но не смъртоносна. Куршумът бе излязъл от другата страна. Направих му по-хубава превръзка и се погрижих за непрекъснатото охлаждане на раната.

Нощта беше тъжна. Не можех да спя. Халеф и Омар също. Англичанинът сипеше обиди по адрес на хадедихните и предводителя им. Добре, че не го разбираха! Междувременно в треската си Амад ал Гандур ме призоваваше на помощ срещу Ахмед Асад. Доволен бях, когато най-сетне настъпи утрото.

Не можехме повече да останем тук, но заради ранения шейх на хадедихните не можехме и да се върнем към пасищата на племето. Предложих да отидем при Джебраил Мамраш, в чиято къща Амад ал Гандур щеше да получи необходимите грижи и почивка. Всички се съгласиха, защото с мълчаливо разкаяние отново ме бяха признали за свой водач. Направихме носилка за ранения от клони и листа и я прикрепихме към два коня. Щом всички тръгнаха, ние с Халеф и сина му останахме още няколко минути до гроба на Рих.

— Сихди, толкова ми е болно и тъжно — плачеше хаджията. — Сигурно никога вече няма да мога да се смея. Сърцето ми е изпълнено със сълзи, сякаш е умряла Ханех, най-хубавата сред жените!

Гледах го безмълвно. После тръгнахме след другите. По обяд освободихме двамата пленени кюрди, а на следващия ден пристигнахме при Джибраил Мамраш, който с удоволствие ни предостави къщата си на разположение.

Двудневната езда много беше изтощила ранения. Той буйстваше и непрекъснато ме викаше. За щастие предположението му, че при падането си е счупил нещо, се оказа заблуда. Не можех да се отделя от постелята му почти нито за миг. Когато след няколко дни съзнанието му отново се върна и ме позна, ми протегна ръце и с глух глас каза:

— Слава на Аллаха, че си при мен, ефенди! Бих се с много врагове и ти ме спаси.

Не казах нищо, той потъна в размисъл, а после продължи:

— Казах ти, че не искам никога повече да бъда докосван от християнин. Прости ми! Ръката ти ми носи благодат, както ръката на Пророка. Исках кръв, а ти любов. Моето твърдоглавие ми струваше собствената ми кръв и твоя Рих. Но сега ти ще жънеш само любов от мен и цялото ми племе!

После той отново заспа.

Едва след четири седмици той оздравя дотолкова, че да можем да тръгнем на път и да се върнем след дълги дни бавна езда.

Посрещането ни не беше радостно. Амад ал Гандур бе обсипан с упреци. Той ги прие много болезнено. Когато две години след разказаните тук събития той доброволно се отказа от шейхската титла, единодушно бе избран Малек, някогашният шейх на атайбехите, дядото на Ханех. След неговата смърт шейх на хадедихните щеше да стане значи моят Хаджи Халеф Омар.

Подарих му двата персийски коня, от което той беше безмерно щастлив.

След три дни англичанинът тръгна на път. Омар Бен Садек щеше да го заведе до Багдад с отряд хадедихни. Той се сбогува с мен с думите:

— Много бих искал да остана още с вас, но не може. Вие искате да се върнете в Дамаск, а аз трябва да мина по набелязания маршрут. Вие сте най-добрият ми приятел, но и най-глупавият човек. Ако някога ми бяхте продали Рих, сега нямаше да го застрелят! Well! Надявам се обаче, че скоро ще се видим. Останете си със здраве и по пътя за Дамаск гледайте да си навлечете една хубава алепова цицина като мен преди. Yes!

На следващия ден аз също си тръгнах. Воините на хадедихните ме съпровождаха като почетна свита в продължение на половин ден. Халеф и синът му обаче продължиха да яздят с мен и по-нататък и се разделихме едва при Ефрат.

— Сихди, мой скъпи сихди, с теб си отива и половината ми живот. Останалата половина принадлежи на Ханех, моята жена, и на Кара, моя син — каза хаджията, бършейки очи. — Господ да е с теб… през цялото време, а… аз… аз не мога… повече… да говоря!

Хлипайки силно, той обърна коня си и препусна в галоп. Подадох ръка на сина му, също със сълзи в очите.

— Бъди благочестив и доблестен! Стани мъж като баща си! Може би ще се видим отново. А ако някога отново ходиш в Кюрдистан, качи се на скалистия хълм и поздрави моя Рих от мен!