Карл Май - Черния мустанг

— А после какво ще правиш с него, сър?

— Хм! Специално на мен не ми е направил нищо, а и на теб все още не ти се е случило нещо лошо. Следователно животът му не е нито твой, нито мой. Принудени сме да го пуснем да си върви, но не и без да му оставим някакъв спомен.

— Well! Ще получи нещо, което да му напомня за нас. Само че преди това ще се позанимаем с него. Според законите на саваната във всички случаи трябва да има разпит. Но, мистър Шетърхенд, аз съм все още толкова изненадан да те видя в Естрехо. Как се озова тук?

— По най-простия начин на света. По-късно ще узнаеш как се срещнахме с Черния мустанг. Вече знаеш, че при тази среща взехме на команчите оръжията, конете и амулетите. Те бяха научили, че се каним да отидем в Санта Фе и можеше да се очаква някъде по пътя да ни поставят засада, за да си отмъстят. Ето защо старателно се оглеждахме за следите им.

— Но не е било възможно да ги видите!

— Защо?

— Защото не са били пред вас, а зад вас. Нали сте имали коне, а те са вървели пеша.

— Сметката ти е погрешна. Именно защото те нямаха коне, са могли да прехвърлят планините в права посока, а ние бяхме принудени да заобикаляме. Ето как ни изпревариха. Открихме следите им край един поток, където бяха убили един стар бизон, една женска и малкото й. Проследихме дирята. Рано тази сутрин стигнахме до мястото, където са лагерували вчера и като видяхме там и вашите следи, разбрахме, че тайно са ви подслушали. Естествено продължихме преследването и така се озовахме тук тъкмо в момента, когато индианците запалиха огъня, който трябваше да ви препречи изхода на Естрехо. Разделихме хората си, за да обградим тази шайка и…

— Охо! Тогава навярно имате многочислен отряд, а?

— Не. Ние сме само шестима.

— Шестима ли? Ако не се казваше Олд Шетърхенд, щях да те взема за луд. Шест души искат да обградят сто команчи!

— Защо не? Тези сто воини са почти без оръжия, а само аз имам в моя Мечкоубиец, в карабината «Хенри», и в двата револвера общо трийсет и девет куршума. А освен това сред нас има един човек, който струва повече от сто команчи.

— Кой е той?

— Винету.

— Какво? И вождът на апачите ли е тук? Слава Богу! Тогава няма защо да се боим от каквото и да било! Без теб бяхме загубени. Спаси ни живота. Никога няма да го забравим, сър!

— Не си струва да говорим за това. И тъй, разделихме се, за да обградим команчите. И точно в този момент трябваше да поваля на земята един от твоите спътници. Казва се Хум и в старанието си да ви спаси не пожела да ни даде никакви сведения за себе си, и ето защо бях принуден да се отнеса с него като с враг.

— Добрият човек! Държахме се зле с него, а той е искал да ни избави! Оказа се по-свестен и по-умен от всички ни!

— Така е. Но аз скоро го освободих. После се промъкнахме нагоре по скалите, за да можем да хвърлим поглед долу в Естрехо. Команчите се бяха разположили по височината, но не представляваха опасност за вас, понеже нямаха оръжия. На фона на пламъците те видях да разговаряш с вожда, а малко по-надолу под мен в скалите забелязах една издатина, която реших да използвам, за да се спусна до теб. Свързахме три ласа и те се оказаха достатъчни, за да стигна до издадената скала. Тъкмо когато се канех да се спусна, се появиха трима команчи и решиха да застанат на пост точно на мястото, където се намирахме. Само един техен вик щеше да ни издаде. Страшно мразя да убивам хора, но в случая нямах избор. Онези типове се запознаха с юмрука ми и полетяха надолу. След това с помощта на ласата се спуснах до издадената скала, където пак вързах кожените ремъци, за да стигна до самото дъно на пролома. Ето как се озовах при теб. Спасени сте, защото спътниците ми са обградили команчите, прикривайки се в тъмнината, докато индианците са осветени от огъня. Необходимо е само да им дам уговорения сигнал и ще чуеш изстрелите им. А-а, погледни, вождът се размърда! Ей сега ще дойде на себе си и ще разберем какво мисли за положението, в което е изпаднал.

Токви Кава отвори очи и Олд Шетърхенд започна да го разпитва. Вождът не призна, че е искал да избие белите и тъй като не можеха да докажат някакво извършено от него престъпление, не биваше да го осъждат на смърт. Щом научи, че извън пролома се намира Винету с още петима мъже [59] Хум беше също при него и е готов да ги нападне, Токви Кава изгуби всяка надежда и обеща незабавно да потегли обратно с воините си, стига само белите да не започнат да стрелят по тях. Споразумяха се така да стане. Но «Негово величество» си беше наумил да му даде един урок и смяташе, че и коварният метис го заслужава. И тъй, накараха вожда да извика внука си уж за да участва в сключването на споразумението в ролята на свидетел. Токви Кава не подозираше истинската причина и повика Ик Сенанда, който наистина прояви безсрамието да се отзове. Незабавно го вързаха също като вожда и тогава двамата получиха предвидения «спомен», а това беше такъв бой, че когато ги освободиха, те с мъка успяха да се изправят на крака и съвсем бавно се върнаха при команчите. Ако човек се замисли колко ужасно наказание е за един червенокож воин да бъде бит, лесно може да си представи с какви изгарящи чувства и мисли за отмъщение двамата напуснаха Естрехо. Броени минути по-късно белите се убедиха, че индианците наистина напускаха местността в дълга върволица.