Карл Май - Черния мустанг

— Да, аз съм — отвърна ловецът. — Както изглежда, идвам тъкмо навреме, за да осуетя поредния ти разбойнически набег.

Мустанга беше толкова смаян, че от уплаха не успя достатъчно бързо да си възвърне самообладанието. Той изпелтечи:

— Това… това е… невъзможно! Олд Шетърхенд… би трябвало да е… да е тръгнал по друг път… за Санта Фе!…

— Pshaw! — прекъсна го усмихнато тъй внезапно и по толкова необясним начин появилият се уестман. — Не си блъскай главата, стари негоднико! Естествено и през ум не ми мина да яздя в посока, каквато ти се искаше на теб. А ако не желаеш непрекъснато да ти преча, тогава не бива да оставяш такива следи и отпечатъци, в които би могло да се развъжда и риба. А-а, почакай, обеснико! Очаквах подобно нещо от теб, но няма да ми избягаш!

Въпреки всичко вождът си бе възвърнал самообладанието и направи няколко скока в посока на огъня, за да офейка, но Олд Шетърхенд се оказа по-бърз, сграбчи го за врата, събори го на земята и му нанесе два толкова силни юмручни удари по главата, Че Мустанга се просна в безсъзнание. След това ловецът се обърна към все още смаяните бели с думите:

— Good evening, джентълмени! Дано не ми се сърдите, че се намесих по такъв начин без разрешение в дружелюбния ви разговор с вожда на команчите.

— Да се сърдим ли? — обади се предводителят. — Дори насън няма да ни мине през ума! Сър, все още сме като замаяни от тази изненада. Но наистина си Олд Шетърхенд, Олд Шетърхенд си, няма грешка!

— Изглежда ме познаваш, а?

— Йес! Преди две години те видях в Спотид Тейл Ейджънси, където един вожд на индианците врани си бе въобразил, че може да язди по-добре от теб. Естествено той изгуби облога и трябваше да плати с петдесет боброви кожи, които ти на другия ден му върна. Разбира се после вождът не можеше да те нахвали.

— Това за облога е вярно, времето също съвпада, но не си спомням да съм те виждал там.

— Не е толкова трудно обяснимо, сър. Един толкова незначителен скитник из Запада като мен няма с какво да привлече вниманието на хора като Поразяващата ръка и Винету.

— Pshaw! Всеки човек си има своята стойност. Мога ли да науча името ти?

— Сигурно ще ти е напълно непознато. Самият аз го чувам толкова рядко, че почти съм го забравил. Обикновено ме наричат само «величеството».

— А-а, «величеството»! Ако това си ти, значи съм чувал за теб. Казват, че си бил уестман, който умее твърде добре да седи на коня и отлично се справя със следите и тъкмо затуй се учудвам, че си се оставил Мустанга и внука му да те пратят за зелен хайвер.

— Внука му ли?

— Ами да.

— Изобщо не го познавам!.

— Много добре го познаваш. Метисът, който ви доведе до тук, е син на един бял, оженил се за дъщерята на Мустанга.

— Heavens! Започвам да схващам как стоят нещата. Но, сър, откъде знаеш, че този мерзавец ни е довел дотук?

— Издадоха ми го вашите следи и неговата диря. Метисът и вождът са ви подслушали, докато сте били на бивак.

— Наистина ли? Значи така е било, така е било! А ние, глупаците, не сме забелязали нищо! Тъкмо се канехме да предадем оръжията си на команчите.

— Оръжията ли? Що за безумие?

— Сър, не е безумие! Бяхме принудени, защото само така щяхме да спасим живота си.

— Да си спасите живота? Как?

— Всъщност трябваше да бъдем избити, но срещу предаването на оръжията вождът ни обеща не само живота, а и свободата.

— И вие му повярвахте?

— Естествено! .

— Естествено ли казваш? Слушай, цялата работа хич не е толкова естествена, както изглежда си я мислиш. Той не е имал намерение да изпълни обещанието си, а е искал само да ви обезоръжи, за да може после най-спокойно да ви избие.

— Tempestad! Вярваш ли го?

— Не само го вярвам, ами дори съм убеден, че е така. Струва ми се вие изобщо не знаете най-главното нещо. Как мислиш, колко команчи има тук срещу вас?

— Триста.

— Само сто са и то ние им взехме оръжията, конете и амулетите. В резултат на това те бяха изгонени от племето си и сега се скитат наоколо, за да си набавят оръжия и скалпове. И с едното, и с другото се канеха да се сдобият от вас, а щяха да ви отнемат и конете. Тези сто воини разполагат едва с половин дузина пушки и ножове. Имат само два коня.

— По дяволите! Та тогава сме могли да ги застреляме като пилци!

— Разбира се. Впрочем все още можете да го сторите.

— Нямаме право. Обещахме им мир, както и да не докосваме вожда им.

— Pshaw! Нямам нищо против да удържите дадената дума, макар че Токви Кава сигурно нямаше да спази своята. Но аз нищо не съм му обещавал, тъй че мога да го докосвам. Впрочем, както виждаш, вече го направих, и то как! Скоро пак ще дойде в съзнание и затова нека го вържем, та да не вземе да върши някакви глупости!