Карл Май - По непознати пътеки

Едва към обяд очакваните достигнаха подножието на планината и изтеглиха, без да подирят някое специално укритие, с фургоните един кръг, във вътрешността на който заеха места ездачи и воловари.

— Сега е времето! — рече Ян. — Препускаме надолу, нахълтваме във фургонното укрепление и изпозастрелваме всичко живо!

Аз отклоних.

— Така ще се подхвърлим на опасността да хвръкнем във въздуха. Колко лесно би могъл барутът да се възпламени по време на битката от някой изстрел! Голяма непредпазливост е от страна на тези хора да стануват в близост до опасните фургони. За да го вършат, сигурно са забранили всякакъв вид огън и естествено също тютюнопушенето. Впрочем ние май трудничко ще можем да нахлуем на коне в крепостта от колите, а пък после ще трябва да употребяваме само ножовете.

Тогава през бурите си проби път до мен Квимбо.

— Минхер не знай какво правят, ама Квимбо знай!

— Е?

— Квимбо отиват при ездач и казват, Квимбо съм зулу. После водят ездач при бури!

— Това не става, защото…

— Това стават, минхер, Квимбо веднага покажат!

Преди да сме съумели да го спрем, той се изхлузи помежду нас и хукна надолу по баира. Ние естествено се изплашихме от своеволието на кафъра, който не зачете нашите призиви и скоро се беше отдалечил толкова много, че изобщо вече не можеше да ни чуе. Неговото начинание даваше надежда за успех единствено ако проявеше достатъчно разумност да се представи за пост и да заяви, че хората му изобщо не са забелязали още шествието. Докато ние още се колебаехме какво да правим, той достигна крепостта от фургони. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме идното. Какво ставаше във вътрешността на фургонния венец, не можехме да видим. Но скоро той се отвори и ние забелязахме за наша радост, че всички ездачи напуснаха плаца, за да последват дръзкия кафър, който, както изглеждаше, ги водеше право към нас. След известно време видяхме обаче, че той не тръгна да изкачва планината, а продължи да се придържа към подножието. По този начин конниците минаха под нас и изчезнаха зад храстите на планинския склон.

Отдъхнах си.

— Квимбо е по-умен, отколкото си мислех — рече Ван Хоорст, — а предводителят на тези люде е по-гламав от нашия кафър. Един разумен офицер щеше да нареди очакваните да се спуснат от планината, най-малкото нямаше да последва непознатия човек с цялата си команда. Ние ще оставим конете тук и ще ги следваме прикрити от храстите, докато част от нас ги изпреварят. После ще ги имаме между два огъня и бих искал да видя оня от тях, който ще ни се изплъзне. Вие останете тук при конете, минхер — обърна се той към мен. — Вие сте единственият ранен сред нас и ние не бихме могли да поверим в по-добри ръце тримата пленници!

Аз се възпротивих срещу това решение, но тъй като всички други изразиха същото мнение, трябваше да се примиря. Скоро бурите бяха изчезнали зад храстите и аз се намерих сам с англичаните. От пленяването си насам те естествено бяха наблюдавали всичко и отправените им към мен погледи ясно ми казваха какво става в тях. Никой обаче не обелваше нито дума, понеже трябваше да приемат, че всеки опит, да се намесят възпиращо на нашите намерения, ще бъде обречен на неуспех.

Едвам след почти четвърт час долових един далечен, подобен на гръмотевица екот, последван малко след това от втори. Нападението беше започнало. Продължих да чакам в едно не напълно овладяно безпокойство. В победата на бурите не се съмнявах. Чуждите ездачи под командата на английския предводител принадлежаха към един от хотентотските егерски конни полкове, наречени Кейп маунтид райфълс, и нямаше защо да се страхуваме от тях. Моята тревога се отнасяше само до Квимбо, който при всички случаи се намираше в едно не съвсем безопасно положение, тъй като лесно можеше да стане жертва на един незабавен акт на отмъщение. Но не се наложи да тая дълго угрижеността си, защото го видях първи от връщащите се да изскача в бърз бяг от храсталаците и да се затърчава нагоре към мен.

— Ох, минхер тук! — извика още отдалеч. — Квимбо търсил добър минхер и не намерил. Тогаз помислил Квимбо, минхер съм застрелян мъртъв, докат Ойс казват, къде минхер съм!

— Ее, как мина?

— Добре, ох, ох, съвсем много голям добре! Хотентот същ мъртъв, всичък мъртъв. Когат бури стрелят, съм Квимбо бърже в буш скочил, защот иначе Англия стрелят мъртъв Квимбо… Сега да казват минхер дали Квимбо съм глупав, или съм дали Квимбо свършил добре свой работ!