Карл Май - Край Тихия океан

На запад двойна редица от плачещи върби води до брега на широк поток, който малко по-нататък пада от висока скала, обрасла с бръшлян и буйна зеленина. Наоколо се виждат стръмни насечени скали и хаотично натрупан камънак.

Ниско долу се намира една пещера, която постепенно се разширява докато най-сетне образува сводеста зала с не съвсем правилна форма, в която влиза светлина през широк отвор, обрасъл с орлови нокти и дива лоза. Там човек намира живителна закрила срещу изтощителната жега. Отделни каменни късове и изсечени в скалите пейки предлагат места за сядане. От една дупка в отвесната скала блика извор, водата му се стича на сребристи струйки по каменната стена, извива се като змия между безброй процепи и пукнатини и се събира в басейн, който те подканя да се изкъпеш. После водата изчезва под един свод, прави там завой и потича към малко езеро, разположено в подножието на пещерата. Между него и хаотично разхвърляните скални отломъци води тясна пътечка. Там има диви зайци, а в езерото играят риби.

Нима това уединено кътче не е очарователно? Езерото е осеяно с малки обрасли с тръстика островчета, където живеят различни видове птици. От един остров до друг се стига лесно или като се прескача от камък на камък, или пък като се върви по малки тесни мостчета, които или са пръснати съвсем произволно в зигзаговидна линия според дадените обстоятелства, или пък водят в права посока.

Когато цъфтят водните лилии, те образуват венци от пурпур и напомнят за небесния хоризонт на южното море, когато го озарят слънчевите лъчи.

За да се излезе от това усамотено и пусто място трябва или да се върви още доста по тази пътека, или да се превали хребета на стръмните скали, обградили я от всички страни. Човек може да се спусне от този каменен вал по стръмни тесни стъпала, изсечени направо в скалата, където все още си личат следите от островърхите кирки. Там се намира съвсем обикновена къщичка, откъдето се открива чудесен изглед към обширната равнина, в която се вие реката през села и оризища. С голямо удоволствие погледът следи безбройните кораби по голямата река. Пейзажът се оживява от множеството пътници по друмищата, както и от работещите по полята хора. Окото се ободрява щом се спре върху сините планини, препречили хоризонта.

След като дълго съм седял така, потънал в мисли, в моята библиотека и с часове съм писал, аз се качвам в една лодка, сам вземам греблата и се радвам на насладата, която ми доставя моята градина. Под закрилата на широкопола сламена шапка често спирам при острова на рибарите. Подмамвам рибите, играещи във водата, и когато видя как някоя риба напразно се стрелва към стръвта, си мисля за човешките страсти.

Или пък вземам лъка в ръка, нарамвам колчана със стрели, започвам да се катеря по скалите, издебвам дивите зайци и щом се покажат от дупката си, ги пронизвам със стрелите си. Ала те са по-разсъдливи от нас. Те се страхуват от опасността и се опитват да я избегнат — забележат ли ме, никой от тях не се показва навън.

В градината бера лековити билки, които събирам и суша. Вземам някое любимо цвете и се наслаждавам на аромата му. А ако има нужда от вода, аз го поливам, така имат полза и най-близките до него цветя. И когато видя моите плодове узрели, често отново ми се възвръща изгубеният апетит за хранене, който съм изгубил при вида на месото.

Моите нарове и праскови се харесват и на приятелите ми. Подрязвам младия бамбук в зависимост от това, как трябва да расте, или свързвам разклоненията му, за да не препречват пътя. Все едно ми е дали се намирам на брега на потока, дали съм навътре в горичката или на някой скалист връх — всички места са хубави за почивка.

Влизам в една малка къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибата. Но скоро забравям защо всъщност съм дошъл, вземам цигулката и подканям птиците да започнат да пригласят на моите мелодии.

Често ме изненадва някой от последните лъчи на отиващото си слънце, докато все още наблюдавам как една или друга лястовичка с нежна загриженост пърха около своите малки. После гледам различните хитрости, които използва грабливата птица, за да се добере до плячката си. Луната изгрява, а аз продължавам да седя на мястото си, защото това е едно удоволствие повече. Когато поточето бълбука, когато разлюлените от вятъра клони зашумят, отправил поглед към звездното небе аз потъвам в сладки мечти. Цялата природа разговаря с моята душа. Завладяват ме дълбоки чувства и едва в полунощ се връщам в жилището си.