Карл Май - Край Тихия океан

— Кого ще посетим? — попитах го.

— Един мой приятел с голямо влияние и власт, който е мандарин с гравирано червено коралово копче. Той също участва в преглеждането и оценяването на твоите разработки и му дължиш благодарност, защото най-вече негова е заслугата, че още сега мога да ти връча ето това.

Подозирах, че ставаше въпрос за документа, за който двамата бяха споменали снощи и се оказа, че не съм се излъгал. В него наистина ми се присъждаше титлата дзин-съ.

— Благодаря ти, ще съумея да изразя благодарността си и пред него — отвърнах му кратко. — Значи този документ, снабден с императорския печат, има безусловна и абсолютна валидност, така ли?

— Валиден е в цялата империя. Няма нужда от допълнително потвърждение или някаква заверка. А че изпращаме разработките ти, е само чиста формалност.

— Как се казва високопоставеният мандарин, при когото ще ме водиш на гости?

— Той е куан-киун-сю [219] Висш военен чин, съответстващ приблизително на бригаден генерал. Б. нем. изд. и се казва Кин-дзу-фо.

— Кога тръгваш?

— Когато ти пожелаеш.

— До обяд има още доста часове.

— На него ще му е приятно да ни види по всяко време на деня. Кажи ми кога искаш да отидем!

— Един час преди обяд, а дотогава ми се ще да поработя.

С тези думи дадох ясно да се разбере, че в момента не държах особено на тяхната компания. Наистина, това беше твърде неучтиво, ала трябваше да ме оставят сам на спокойствие, за да мога необезпокоявано да се поогледам.

В градината, където всичко отговаряше съвсем точно на прочетеното още снощи описание, срещнах един работник и го заговорих. Между другото го попитах и дали нейде в околностите има някакво място, наричано Лунг-кой-сианг. Той ми отвърна отрицателно, но просто му личеше, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. Продължих нататък, а той ме изпрати с поглед, който ми се видя кажи-речи заплашителен. Дали не извърших грешка като го попитах за онова място?

В задния край на градината имаше порта, от която се излизаше навън. Прекрачих прага й и тръгнах между зелените насаждения в посока към планините, които бях забелязал още миналия ден. Ако наоколо наистина имаше някаква Драконова клисура, то тя можеше да е единствено между онези възвишения, които се намираха на някакви си петнайсетина минути от края на града.

Те се издигаха някак изведнъж и бяха много стръмни. Изглеждаха и трудно достъпни. Може би съдбата ми зависеше от тази Драконова клисура. Трябваше да я открия! Тъкмо в този момент срещнах някакво хлапе, което водеше коза. Заговорих го:

— Я ми кажи има ли нейде наблизо някаква Драконова клисура?

Щом видя отличителните знаци на моя ранг, момчето се хвърли на земята.

— Прости ми, господарю, ама не ми е известна никаква Драконова клисура.

— Значи тези планини не са ти познати, така ли?

— Знам ги много добре, защото по цял ден съм горе с моите кози.

Изглежда самото наименование Драконова клисура беше известно само между Драконите.

— Тогава ми кажи дали нейде в планините има някакво място или някаква скала, която да прилича на еркер!

— О, господарю, ами какво е това еркер? .

— Еркер е издадена част от къща, която се прави по-нависоко и е такова място, откъдето се открива добър изглед наоколо.

— Знам такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?

— Да. Колко път има дотам?

— Ще са ти необходими само пет-шест минути. Ама до горе няма да успееш да стигнеш.

— Води ме!

Той върза козата си за едно бамбуково стебло и ме поведе. Продължих да го разпитвам:

— Познаваш ли фи-минг-дзу?

— Да.

— А също и Кин-дзу-фо?

— И него. Те двамата са най-влиятелните хора в нашия град.

— Отдавна ли живеят тук?

— Още бащата на фи-минг-дзу е живял в този град, но Кин-дзу-фо се е преселил тук едва от известно време и си е купил къща.

— Разговарял ли си с някой от тях?

— Не, господарю. Те са знатни хора, които просто не забелязват едно момче като мен.

— Може би познаваш някой от техните слуги, а?

— Не. Виждал съм ги, а съм чувал и имената им, но никой от тях не е разговарял с мен.

— Ами с баща ти?

— Нямам вече баща, а само майка.

Почувствах се успокоен, защото можеше да се очаква, че нито фи, нито Кианг-лу щеше да узнае за разходката ми до «еркера».

Точно пред нас три тесни клисури се врязваха в планината. Момчето ме поведе към средната от тях. След като се катерихме известно време из клисурата, то посочи с ръка над главата си и каза:

— Погледни нагоре! Това там е скалата, която прилича на еркер, само че не можеш да се изкачиш до самата нея.