Карл Май - Край Тихия океан

— Чарли, тук намират ли се пури?

След като от своя страна попитах келнера, той ни донесе няколко истински «манила», които капитанът много хареса. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам едно китайско наргиле. Главата му имаше приблизително големината на напръстник и затова често трябваше да я тъпча. Но тютюнът беше хубав, силен и малко сладникав.

— Чарли, я попитай колко дължим! Или по-добре почакай! Самият аз ще попитам. Гарсон!

След като подхвърли тази френска дума, той ме погледна победоносно.

— Е да, навярно си мислиш, че от нищо не разбирам, а? Откакто проговорих китайски, отново ми се върнаха и всички познания по френски. Хей, гарсон!

Келнерът забеляза, че Търнърстик има него предвид и се приближи.

— Ядохменг многонг хубавунг и сменг доволнинг от тебонг. Колконг ти дължимънг?

Човекът поклати глава и ме попита:

— Какво казва този господин?

— Иска да плати.

Келнерът пристъпи до малка масичка, където имаше една суан-пан, [172] Сметало, сметачна машина. Б. нем. изд. изчисли сумата и после с туш и четчица написа сметката, която поднесе на капитана.

— Какво означават тези драсканици, Чарли?

Казах му сумата. Тя бе толкова незначителна, че капитанът се учуди.

— Докато сме в Кантон, ще се храним тук — отсече той. — Но ще трябва да си нося лъжица. Тук дават ли се бакшиши?

— И още как, кептън.

— Well, ще останат доволни от мен. Хей, гарсон, всички келнери да дойдат тук!

И това трябваше да преведа. Събра се целият обслужващ персонал на хотела «При всички хубави неща» и до един получиха ком-ча. Ако се съди по поклоните, които взеха да правят, изглежда, останаха много доволни.

Станахме от масата.

— Останете още малко, господа! — помоли ме главният келнер.

Той взе в ръка листа за менюто и се обърна към другите посетители. След като още веднъж спомена имената ни, той прочете на висок глас всичко, каквото бяхме поръчали и изяли, а накрая обяви както сумата на сметката ни, така и бакшишите, които капитанът беше платил. После с дълбоки поклони персоналът ни придружи до изхода и ни изпрати с молбата отново да дойдем.

Изглежда капитанът беше твърде много поласкан от тази учтивост, защото каза:

— Фини хора с чувство за благоприличие са тези китайци! Обикновено имат само един недостатък, че не се оправят особено добре с родния си език. Къде ще пренощуваме?

— В някоя странноприемница от онези, които се срещат на всяка крачка край реката.

Продължихме разходката си. Минахме през крайните квартали на града, отделени с висок дебел зид от същинския китайски град, влизането в който става твърде трудно. На определени интервали на този зид се издигат стражеви кули, а тук-там в него има порти, през които се прониква в стария град.

Улиците, уличките и площадите бяха толкова оживени, като че бяхме попаднали на някой панаир. Понеже не биваше да се спираме, за да не пречим на движението, най-сетне здравата се изморихме.

— Чарли, няма ли малко да си починем?

— Къде?

— В някоя гостилница, ама не някъде тук в предградията. Трябва да разгледам и китайския град.

— Няма ли да го оставим за по-късно? Ако носим китайско облекло, никой няма да ни досажда.

— За по-късно ли? Нямам такова намерение! Когато някой китаец дойде в Ню Йорк или в Ню Орлиънс, може да отиде където си поиска и като американски гражданин имам претенции за същите права тук. Ето една от портите. Ела!

— Не отговарям за последиците, кептън!

— А аз отговарям за всичко. Напред!

Той бързо закрачи натам и аз бях принуден да го последвам.

Още на първата улица се събраха уличните хлапета и тръгнаха подир нас. На втората улица ни посрещна погребално шествие.

Най-отпред вървяха неколцина мъже с пъстри знамена и флагчета. Следваха ги три носилки, на които се мъдреха изображения на идоли. После идваше цял оркестър, който на флейти, гонгове и тимпани вдигаше голям шум. Други хора носеха кадилници с благовония, фишеци, малки ракети и какви ли не фойерверки, които биваха палени, въпреки тесните улици и опасността от пожар сред бамбуковите къщи. Най-сетне идваше носилката с ковчега, вързан за нея с въжета. След ковчега крачеше бонзът, а най-накрая вървеше пъстра тълпа от опечалени.

Ние отстъпихме встрани и се притиснахме до самата стена на най-близката постройка. Въпреки това бяхме посрещнати с мрачни враждебни погледи. Бонзът дори се спря пред нас. Лицето му беше напълно безизразно. Той ни попита:

— Вие сте и-ийн! Какво търсите тук?