Карл Май - Край Тихия океан

Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно «gentlemanlike» [166] Джентълменски, като джентълмен. Б. пр. и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.

После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката [167] Тибетски ритуални шалове, които се подаряват в знак на почит, или се поднасят в будистките храмове като символична жертва. Б. пр. от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.

Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:

— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!

От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.

— Кианг! — прошепна ми той.

В страхотния шум наоколо не можах да чуя думата, по-скоро я отгатнах по движенията на устните му.

— Лу! — отвърнах му също повече с устни, отколкото с глас. Той ми направи знак, провря се между тълпата и заставайки по-надалече, остана да ни изчака.

— Кептън, напред! Да видим дали ще успеем да пробием тази блокада! — подвикнах на Търнърстик.

— Добре, възможности не ни липсват.

Изглежда, до този момент той бе работил само с «половин пара», защото след като изпъна жилестите си яки ръце, досадниците се разлетяха така, сякаш бяха мухи и ние можахме да си пробием път. Побързахме да свърнем в най-близката уличка. Китаецът ни последва и като се приближи до мен, попита:

— Господарю, защо носиш облеклото на чужденец?

— Защото бях далеч от Чина [168] Кмет. Б. нем. изд. — отговорих му аз.

— По делата на нашето хуй? [169] Братство. Б. нем. изд.

— Нима можеш да разпитваш един иой-дзи?

— Прости ми, господарю! Не съм виждал досега някой лунг-ийн в чуждестранни дрехи.

— Защо ми направи знак?

— Имам заповед да предам едно съобщение на всички хуи-дзъ, [170] Другари, съмишленици. Б. нем. изд. които срещна.

— И какво е то?

— Всички трябва да дойдат във Ван-хо-тиън.

— Кога?

— Тази вечер в полунощ.

— Защо?

— Днес или утре ще пристигнат двама наши неприятели, които трябва да бъдат пленени.

— Що за хора са?

— Сам знаеш, че предводителите не ни казват всичко.

— Кой ти нареди да вършиш тази работа?

— Знаеш, че нямам право да ти отговарям на такъв въпрос, макар да имаш по-висш ранг от него.

— Значи той е някой тю-сю, така ли?

— Да.

— Тогава е джиахурът, който днес е отседнал във Ван-хо-тиън.

— Господарю, едва сега ти вярвам вече, че си иой-дзи, защото знаеш къде се намира твоят подчинен.

— Защо не ми повярва още отначало?

— Носиш чуждоземно облекло и нямаш пън-дзъ, а нашите предишни знаци често биваха подправяни или крадени, което лесно можеше да е станало и сега.